Маги Стийвотър - Балада

— Да. При това страхотен.

Ноала сви рамене.

— Щом казваш.

Погледнах я; тя се усмихваше по много особен начин.

— Просто се опитваш да ме ядосаш.

— Казвам само, че съм чувала и по-добри. — Извърна лице към мен и усмивката й изчезна. — Чух разговора ви, гайдарю. Тук не могат да ти предложат нищо. Искаш ли да станеш по-добър в това, което правиш?

Чувството за опасност, което от няколко минути ме пробождаше лекичко от време на време в стомаха, сега направо разряза вътрешностите ми.

— Глупав въпрос. Вече знаеш отговора, иначе въобще нямаше да ме питаш.

— Мога да ти помогна.

Присвих очи и се постарах внимателно да подбера думите си.

— И как ще стане това?

С периферното си зрение видях как Ноала се изправя на седалката си, а след миг почувствах дъха й в ухото си.

— Ще ти прошепна тайни, които ще променят живота ти.

Отдръпнах главата си и я наклоних на другата страна, преди уханието на дъха й да ме заплени. Беше ми толкова студено, че побилите ме тръпки ги побиха тръпки.

— И ще го направиш напълно безкористно, убеден съм.

— Знаеш ли, това, което ще получа от теб, не може да се сравнява с това, което ще ти дам. Дори няма да забележиш какво ще взема от теб, а ще станеш най-добрият гайдар, живял някога на този свят.

— Да бе. — Всички истории, които знаех за сделки с дявола и други подобни създания, преминаха през главата ми и вече бях сигурен, че трябваше да обмисля малко по-сериозно решението си да се кача в колата с това момиче.

— Виж, поласкан съм. Но ще ти откажа. — Приближавахме училището. Чудех се какво ще направи тя, когато стигнем там. — Щастлив съм от нивото си. Като за мен съм си достатъчно страхотен. Искам да измина пътя си сам, какъвто и да е той. Така че сделка няма да има. Освен ако не предложиш някакъв вариант, при който мога да се откажа в срок от трийсет дни, без да ти дължа нищо и без да ти давам номера на кредитната си карта.

Ноала ми се усмихна с нещо средно между гримаса и сърдито озъбване.

— Доста грубо е от твоя страна да отхвърляш помощта на някой като мен. Самонадеяните кретени като теб рядко получават такива предложения.

— Поне го направих мило, нали? Признай си — изпротестирах аз.

— Дори не го обмисли.

— Направих го. Забеляза ли паузата? Преди няколко секунди? Това бях аз, обмислящ отново предложението ти. И отговорът ми все още е „не“.

Тя изръмжа и пъхна стъпалата си в гигантските си платформи.

— Спри колата. Тук слизам.

— Ами училището?

Пръстите на Ноала бяха впити в дръжката на вратата.

— Не прекалявай, Джеймс Морган. Пусни ме да сляза и обещавам да не ти откъсна главата.

В гласа й имаше сурова жестокост, която ме накара да й повярвам. Отбих колата встрани на пътя на място, където и от двете страни имаше дървета. Ноала се опита да се пребори неуспешно с дръжката, а после ми се сопна:

— Ключалката, идиот такъв!

Вратите се заключваха автоматично. Натиснах копчето за отключване и тя блъсна вратата, за да се отвори. Излезе от колата, обърна се и впери отново сините си очи в мен. Когато проговори, гласът й беше изпълнен с пренебрежение:

— Мисля, че пропусна възможността да разбереш на какво бих могла да те науча. Самодоволно копеле.

Затръшна вратата, а аз потеглих рязко, преди да си е променила мнението. Погледнах в огледалото за обратно виждане, но на пътя имаше само изсъхнали листа, понесени от вятъра в причудлива цветна вихрушка.

По някаква причина споменът за този следобед — първия път, когато някой ми каза „не“, се заби в съзнанието ми до най-дребната подробност. Щях да помня всичко от този ден през остатъка от живота си. Силната задуха и горещина в колата на Джеймс и начинът, по който дланите ми потъваха в меките протрити седалки. Листата извън колата, сияещи в ярките си цветове: червено-кафявото на дъбовете беше същото червено-кафяво като косата му. Неприятното чувство в гърлото ми — гняв. Истински гняв. Май беше минала цяла вечност, откакто не се бях вбесявала така.