Маги Стийвотър - Балада

Очите й се отвориха рязко.

Сякаш ме поляха внезапно и ледена вода. По всеки милиметър от кожата ми ме побиха тръпки и в главата ми зазвуча зловеща мелодия — нещо странно ще се случи . Събитията от изминалото лято нахлуха неканени в мислите ми.

Момичето — ако беше наистина такова — ми хвърли бърз поглед с пламтящите си сини очи, които изглеждаха още по-блестящи заради тъмните сенки под тях; имаше вид на безкрайно отегчена от живота.

— Чакам те от цяла вечност .

Когато проговори, уханието на дъха й ме обгърна като плътен облак — аромат на събуждащи се за живот горски цветя, току-що отшумял дъжд и дим от далечен горски огън. Чувство за наближаваща опасност ме прободе право в стомаха. Реших да рискувам с един въпрос:

— „Цяла вечност“ като „няколкостотин години“ или като „от началото на урока ми“?

— Не се ласкай — отвърна тя и се изправи, изтупвайки с ръка прахта от дупето си. С гигантските си платформи ставаше много висока, почти колкото мен, и можеше да ме погледне директно в очите. От толкова близо почти се задушавах от уханието й. — Само половин час де, но той ми се стори като няколко века. Хайде.

— Леле! Какво искаш?

— Закарай ме до училището.

Добре. Значи може и да я познавам. Отнякъде. Опитах се да си я представя как седи в класната стая, в който и да е от класовете, които посещавах, някъде в кампуса, но нямах успех. Представих си я как танцува на горска поляна около младеж, когото току-що е принесла в жертва на древен езически бог. Картината изглеждаше много по-добре.

— Ъъъ… До „Торнкинг-Аш“ ли?

Тя ми хвърли смразяващ поглед.

Погледнах към клош панталоните й.

— Просто не си спомням да съм срещал такова очарователно създание като теб сред съучениците си.

Момичето се усмихна при думата „създание“ и отвори вратата на колата.

— Зарежи глупостите. Хайде, тръгвай.

Загледах се в колата, след като тя седна отпред и затръшна вратата. Преди аз бях наглецът, който шокираше и изкарваше хората извън нерви. Момичето ми махна нетърпеливо през прозореца.

Замислих се дали качването в колата при нея е лоша идея. След пълното с интриги, катастрофи с коли и феи лято вероятно беше.

Качих се.

Радиото се включи веднага след като запалих двигателя и момичето направи гримаса.

— Леле. Слушаш големи глупости. — Натисна едно от копчетата и от радиото се понесе някакъв шеметно бърз рил. Дисплеят показваше, че честотата е 113.7. Не съм ракетен специалист (само защото ракетите не ме интересуват, не че не мога да бъда!), но не мисля, че се предполагаше радио в кола да прави това от само себе си.

— Добре — казах най-накрая и потеглих. — Значи отиваш в „Торнкинг-Аш“. Как ти беше името?

— Не съм ти го казвала — отвърна тя. Събу платформите си и вдигна босите си крака на таблото на колата. — Само те помолих да ме откараш до там.

— Колко съм глупав. Разбира се. А как се казваш?

Момичето погледна към ръцете ми на волана, сякаш търсеше отговора на този въпрос сред думите, изписани по тях. Лицето й стана сериозно.

— Ноала. Не, Елеонора. Не, Поли. Не, чакай. Ноала ми харесва най-много. Да, нека да бъде Ноала.

Произнесе името, като че ли в него имаше много „о“-та: Ноооооооала. Усмихваше се леко, по онзи самодоволен начин, който предпочитам да виждам на моето лице.

— Сигурна ли си, че си се спряла на правилното име?

Тя изучаваше внимателно ноктите на ръката си, а после захапа единия си пръст.

— Привилегия на жената е да променя мнението си.

— Ти жена ли си? — попитах аз.

Ноала ми хвърли мрачен поглед.

— Не си ли чувал, че е грубо да питаш такива неща?

— Да. Колко неразумно от моя страна. Е, срещали ли сме се преди?

Тя махна с ръка към мен.

— Млъкни, моля те. Опитвам се да слушам. — Отпусна облегалката си назад и се взря за секунда в тавана на колата, след което притвори очи. Хрумна ми ужасната мисъл, че не слушаше музиката, звучаща по радиото, а някаква друга, далечна мелодия, която само тя можеше да чуе. Продължих да карам, но от време на време поглеждах към нея. Следобедната слънчева светлина влизаше в колата през страничния прозорец и осветяваше галактиката от лунички по бузите й. Те изглеждаха съвсем неуместни на лицето й. Много невинни. Много човешки. И тогава Ноала отвори очи и каза:

— Значи си гайдар.

Това не трябваше да бъде някакво свръхестествено наблюдение. Всеки, който е седял на тротоара пред улицата, когато свирех за Бил, щеше да ме чуе, ако имаше уши. И все пак усетих — или по-скоро си представих, че усещам — скрития намек в думите й.