Маги Стийвотър: Балада

— И всички умират в края — добави Пол. Незнайно защо, но това ме подсети за рогатата фигура на хълма зад училището.

— Самоубийство — обадих се и аз. — И Мел Гибсън.

Съливан ме посочи.

— Значи би трябвало да вдигнете ръката си преди малко, мистър Морган. Доста сте запознат е „Хамлет“.

— Но вие попитахте дали сме го чели. А аз просто гледах филма по телевизията. Мисля, че Мел Гибсън играе по-добре, когато е облечен в килт 9 9 Намеква за ролята на Мел Гибсън в „Смело сърце“. — Б.пр. .

— Чудесен преход. Частта с киното, не коментарът ви за килта. Сега ще гледаме филма — съжалявам, Джеймс, не онзи с Мел Гибсън — а после ще прочетем и пиесата. — Съливан махна с ръка към телевизора зад себе си. — Което е причината да донеса това. Само че… — Огледа стаята — чиновете ни бяха подредени в кръг около него и всички седяхме в очакване мъдростта да потече от устата му към нас. — Само че се притеснявам, че задниците ви ще се изръбят, ако гледате филм в тези столове. Трябва ни нещо по-подходящо. Кой има достатъчно силни ръце?

И така, взехме два дивана от фоайето на втория етаж. Бяха нужни по четири човека за всеки, за да ги пренесем по коридора покрай затворените врати на другите стаи и да ги вкараме в нашата. Съливан ни помогна да ги наместим до стената и смъкна щорите, за да не блести слънцето в екрана. В стаята стана съвсем тъмно, та нямаше никакво значение, че всъщност бе сутрин.

Излегнахме се по диваните, а Съливан придърпа стола си и седна до нас. Гледахме първата четвърт на „Хамлет“ (който се вземаше прекалено на сериозно), като Съливан ни позволяваше да се шегуваме с някои от по-сълзливите моменти (а такива имаше много), и за пръв път откакто бях тук, почувствах, че донякъде принадлежа на това място.

Създай текстово съобщение

195/200

До: Джеймс

Когато видях феите, си помислих, че може да видя и Люк. Но те не бяха истински. Просто е странно, че сме тук, в ТА. Все едно да си мислиш, че отиваш в рая, а когато стигнеш там, да се окаже, че е Кливлънд.

От: Ди

Изпращане на съобщението: да/не

Съобщението ви не е изпратено.

Запазване на съобщението: да/не

Съобщението ви ще се пази 30 дни.

Поредният болезнено красив есенен ден в земята на училищата, изписвани с тире; дърветата бяха все още зелени в долината, но откъм северната страна на хълмовете и на заобикалящите ни планини листата бяха започнали да почервеняват и пожълтяват. Съчетанието изглеждаше някак фалшиво, неестествено, като че ли беше архитектурен модел, а не реалност. Бях надул уредбата в колата си неприлично силно и може би затова не чух, че телефонът ми звъни; едва когато видях с периферното си зрение, че екранът му свети, осъзнах, че някой ме търси.

Може би беше Ди, най-накрая.

Грабнах го от седалката до мен, където го бях метнал, и погледнах номера. Майка ми. Сложих телефона на таблото и пуснах високоговорителя.

— Да.

— Джеймс?

— Да!

— Кой е?

— Скъпият ти син, мамо. Плодът на твоята утроба. Семето от слабините на баща ми, след като първо съм бил само блясък в очите му…

Майка ми ме прекъсна:

— Звучиш неясно, сякаш си в тунел.

— Шофирам.

— В тунел?

Протегнах се и придърпах телефона по-близо.

— Пуснал съм те на високоговорител. Така по-добре ли е?

— Не съвсем. Защо шофираш? Не си ли на училище?

Закачих телефона на козирката против слънце пред мен.

Все още бе шумно, но това беше най-доброто, което можеше да получи.

— Щом знаеш, че съм на училище, защо ми звъниш?

— Да не би да бягаш от час?!

Присвих очи към уличните табели. На една от тях пишеше „Историческият център на град Галън, Вирджиния“ (помислих си, че споменаването на щата е излишно, защото всеки, който е дошъл дотук, би трябвало да помни къде се намира) и имаше стрелка, сочеща наляво.

— Не, мамо. Бягането от час е за неудачниците, които ще влязат в затвора, след като не успеят да си намерят добра работа.

Мама замлъкна, разпознавайки собствените си думи — нищо чудно, все пак ги произнесох и с характерния й леко писклив глас и слаб шотландски акцент.

— Прав си, извинявай — призна тя. — Е, какво правиш тогава?

Отговорих й, без да спирам да оглеждам колоритната, но доста тясна и пуста главна улица на Галън:

— Отивам на урок. Преди да попиташ, урокът ми е по гайда. Преди да попиташ, не, в „Торнкинг-Аш“ нямат постоянен преподавател по гайда. Преди да попиташ, нямам никаква представа защо дават стипендия на ученик, чийто основен инструмент е гайда, като се има предвид отговорът на въпрос номер две. — От всички ученици в „Торнкинг-Аш“ се изискваше да имат два кредита за музикално изпълнение, за да развием уменията си и успешно да впечатлим университетите. Така че се налагаше да ходя на уроци по гайда.