Маги Стийвотър: Балада

Сякаш грешно дочутата фраза „ще пея за смъртта“ беше отворила някаква врата и сега чувах музиката през нея. Тревожна, настоятелна музика: енергична мелодия в минорен лад със странни архаични извивки. Гласът, който я пееше, беше мъжки, нисък и някак ми напомняше за всичко недостижимо за мен.

Пол кимна в знак на съгласие, докато се измъквах навън, затръшвайки вратата на колата.

— Трябва да си направя кроса — казах.

— Не знаех, че тичаш — отвърна той, но аз вече бях изчезнал.

Минах през паркинга, покрай безличните сгради на общежитията, зад „Янси Хол“ с боядисаните в кремаво колони и „Сюард Хол“ с фонтана със смеещ се сатир отпред. Кецовете ми шляпаха шумно по тухлената пътека, докато следвах песента, която като че ли ме дърпаше с въже след себе си.

Музиката ставаше все по-висока, смесваше се с тази, която винаги звучеше в съзнанието ми — можех ли да нарека така свръхестествените вълни и предчувствията, които ме обземаха понякога и ми показваха къде е мястото ми в света? Тухлената алея свърши, но продължих да тичам, като се препъвах сред неравната, прорасла трева. Имах чувството, че скачам от края на света в ширнала се под мен бездна. Пламтящите лъчи на вечерното есенно слънце обгръщаха хълмовете и в главата ми туптеше една-единствена мисъл — закъснях .

Но той беше там и продължаваше да крачи — който и да беше; изкачваше се по хълма в далечината, почти неразличим силует, мрачна фигура с неясна височина по безкрайния хълм от сияещо злато. Простираше ръце встрани и ги притискаше надолу, сякаш убеждаваше земята да стои неподвижна. И тогава, вместо да продължи напред, точно миг преди да изчезне напълно от погледа ми и да се слее с тъмните очертания на дърветата в далечината зад него, той спря.

Музиката продължаваше да звучи; знаех, че я чувам само аз, но не както когато си сложил слушалки на главата си — сякаш беше създадена от собствения ми мозък специално и единствено за мен. Но въпреки това разбирах, че тя не беше предназначена за мен, а за някого или за нещо друго и за нещастие аз я чувах също толкова ясно.

Бях опустошен.

Фигурата се обърна към мен. За един безкрайно дълъг миг просто стоеше там и ме гледаше. Не можех да помръдна, бях като прикован към земята — не от музиката му, която все още ме зовеше, сблъскваше се с музиката в главата ми и ми казваше изправи се и ме последвай — а от неговата странност. От пръстите му, разперени върху земята, които ровеха в земята; от раменете му, големи и квадратни, издаващи изключителната му сила и необичайност; и най-вече, от големите рога, които израстваха от главата му и се простираха към небето като клони.

След това изчезна в мига, в който слънцето измина пътя си по ръба на хълма, изоставяйки света на милостта на здрача. Изненадващо за себе си усетих, че ми липсва почти болезнено. Стоях там, останал без дъх, взирах се в мястото, където беше той допреди малко, и чувствах как пулсът ми бие силно в белега над лявото ми ухо. Не можех да реша дали ми се искаше никога да не бях виждал рогатата фигура, така че просто да продължа да си живея, както преди, или да бях дошъл тук по-бързо, за да разбера защо отново виждам същества като него.

Обърнах се, за да се върна в училището, но преди да направя и крачка, нещо ме удари силно право в стомаха. Загубих равновесие и за малко да падна на земята.

Собственикът на тялото, който се блъсна в мен, възкликна:

— О, божичко, толкова съжалявам!

Познатият глас ме прониза като нож. Диърдри. Най-добрата ми приятелка. Можех ли още да я нарека така? Въздъхнах…

— Няма проблем. Имам нужда само от един бъбрек, за да живея.

Диърдри вдигна глава, лицето й почервеня и изражението й се промени толкова бързо, че не можех да кажа какво е било първоначално. Не можех и да сваля поглед от нея. През последните месеци бях виждал в мислите си тези сиви, открояващи се върху нежното бледо лице очи толкова много пъти, че сега ми беше странно да ги видя наяве.

— Джеймс. Джеймс ! Видя ли Ги ? Трябва да са минали точно покрай теб!

Положих усилия да се съсредоточа.

— Кого да видя?

Тя направи няколко крачки напред, присви очи и замижа към настъпващия от хълма мрак.

— Феите. Не знам точно, май бяха четири или пет…

Наистина ми изкара акъла; придвижи се толкова бързо, че черната й конска опашка се разлюля в малки кръгове.

— Добре, Ди, спри! Ще ми докараш морска болест. Сега почни отначало. Феи? Отново?

Диърдри затвори очи за около минута. Когато ги отвори, вече приличаше повече на себе си. По-малко истерична.