Маги Стийвотър - Балада

— Толкова съм глупава. Сигурно ми се е сторило. Постоянно ми се струва, че Ги виждам на всевъзможни места.

Не знаех какво да й кажа. Болеше ме да я гледам така, по начин, който бях забравил. Както когато ти се набие треска в кожата — не първоначалното рязко проникване, а бавната пронизваща болка, след като я извадиш оттам.

Тя тръсна глава.

— Не, аз съм истинска идиотка! Не съм те виждала от цяла вечност и още в първите минути ти мрънкам и се оплаквам. Би трябвало да скачам от радост, че най-накрая се срещаме. Извинявай… наистина нямах време да се видим, след като пристигнах.

За момент помислих, че нейното „извинявай“ ще бъде последвано от нещо друго. Нещо искрено и многозначително, което ще покаже, че осъзнава колко ме е наранила. Когато то не дойде, ми се прииска да се тросна и да я накарам да се почувства зле, но нямах достатъчно смелост. Вместо това й се притекох на помощ и я спасих като галантен джентълмен, или по-скоро трябва да кажа — като мазохистичен, обичащ да страда влюбен идиот, какъвто бях.

— Ами в брошурите пише, че кампусът е разположен на повече от петнайсет акра 6 6 Акър — акърът е единица за площ, официално използвана и САЩ. Един акър е 4047 квадратни метра (малко повече от 4 декара). — Б.пр. . Можеха да минат години, преди да попаднем един на друг.

Диърдри прехапа устни.

— Не знаех, че часовете ми ще се окажат толкова много. Графикът ми е направо… Но, леле! Толкова е хубаво, че те виждам.

Последва продължителен неудобен момент, изпълнен с мълчание. Обикновено тук се прегръщахме. Но така беше преди последното лято. Преди Люк и много преди съобщението, което й бях пратил — онова, което нито един от нас не можеше да забрави.

— Хванала си тен. — Излъгах. Ди никога нямаше тен.

Тя почти се усмихна.

— А ти си се подстригал.

Прокарах ръка по главата си; пръстите ми се спряха за миг върху новия белег над ухото ми.

— Трябваше да ме обръснат от едната страна, за да зашият раната. Просто обръснах и другата, за да си пасва. Исках да изпиша с остатъка от косата инициалите си, но — това може да те шокира изведнъж осъзнах, че те образуват JAM 7 7 Jam (англ.). — „конфитюр, сладко“. — Б.пр. . Беше някак… унизително.

Ди се засмя. Не можах да повярвам колко ме зарадва този смях.

— Отива ти — каза тя, но очите й бяха вперени в дланите ми и в думите, изписани по тях чак до китките. Повече мастило, отколкото кожа.

Исках да я попитам как е, да ми разкаже за феите, да си поговорим за съобщението, което й бях пратил през лятото, но не можех да се сетя как да започна. Сякаш никога вече нямаше да мога да кажа нещо важно.

— Да, ако бях малко по-красив, щях да се превърна в теб.

Тя се засмя отново. Е, не беше точно истински смях, но ме устройваше, защото не се и опитвах да бъда смешен. Просто трябваше да кажа нещо.

— Какво правите тук? — Двамата с Ди се извърнахме едновременно и се озовахме лице в лице с една от учителките ни, Ив Линет. Преподаваше история на театъра и драматургия. Беше като дребен блед призрак на фона на мъждивата вечерна светлина. Лицето й можеше да бъде красиво, ако не беше толкова намръщена. — Тук не е училищна територия.

Нещо ми се стори странно, но ми отне около секунда да осъзная какво. Тя идваше от страната на хълмовете, не откъм училището.

Мисис Линет изпъна врата си, уж едва сега беше забелязала Диърдри; лицето на Ди беше пламнало, като че ли бяхме хванати да вършим нещо нередно. Гласът на Линет направо режеше въздуха.

— Не знам къде сте учили преди, но ние не позволяваме подобно поведение.

Ако това беше станало преди изминалото лято, щях да се пошегувам — нещо от типа, че всъщност аз съм любовният роб на Ди от самото ни раждане, или как нищо не е станало между нас, защото определени химикали в кожата ми я отблъскват и предизвикват сериозни алергични реакции в цялото й тяло. Вместо това, сега казах само:

— Не е каквото си мислите.

Знаех, че звуча гузно, а явно и тя си е помислила същото, тъй като попита:

— О, нима? Защо тогава сте дошли чак тук?

Защото трябваше. Взрях се към хълмовете зад гърба й.

— Чакахме вас.

Ди ме погледна сърдито, но погледът й не можеше да се сравни с този на мисис Линет. Тя изглеждаше гневна, а може би и уплашена. Известно време не каза нищо, а когато проговори, беше възвърнала напълно самообладанието си.

— Мисля, че нито един от нас не би трябвало да е тук в този момент. Да се връщаме към общежитията, а аз просто ще забравя, че всичко това се е случвало. Не е много приятно да започнеш така учебната година. С проблеми.