Маги Стийвотър - Балада

— Дойдох тук само за да те послушам как свириш.

— Можеше да почукаш. Имах си причина да заключа вратата.

— Не се предполагаше да усетиш, че съм тук. Ти какъв си — гадател или нещо такова? Екстрасенс?

— Или нещо такова.

Ноала се отмести от мен, обръщайки се към пианото. От това, че ме освободи от допира си, направо ми спря дъхът; гърбът ми бе прободен от някакъв неясен копнеж.

— Изсвири нещо.

— По дяволите, проклето създание! — Извърнах се към пианото, за да я погледна, и тръснах глава — исках да почувства моята агония. — Не е лесно да се разбере човек с теб.

Тя се наведе напред над клавишите, за да види как изглежда лицето ми, докато говоря. Косата й падна пред очите и трябваше да отмахне немирните кичури и да ги прибере зад ухото си.

— Чувството, което изпитваш, означава само, че искаш да бъдеш повече от това, което си. Че трябва да кажеш „да“ вместо „не“.

Бях сигурен, че тя смята думите си за много убедителни, по те имаха напълно обратен ефект върху мен.

— Ако успея да постигна нещо в живота си, то ще бъде със собствени сили, надувко. Без измами.

Ноала направи гримаса — беше доста плашеща, независимо от луничките си.

— Ти си голям неблагодарник. Дори не си пробвал да изсвириш песента, с която ти помогнах малко. Това не е измама. И сам би я създал някой ден. Само дето трябва да живееш около три хиляди години преди това, или някъде там.

— Не съм казал „да“ — напомних й аз.

— Не го направих, за да получа в замяна твоето съгласие — сопна се тя. — Исках да ти покажа какво можем да постигнем заедно. Проклетият ти трийсетдневен гратисен период. Не можа ли просто да се възползваш от него? Не, разбира се, че не! Трябва да поставиш всичко под съмнение! Да анализираш отново и отново. Понякога мразя всички ви, глупави човешки същества.

Главата ме заболя от гнева, който се изливаше от нея.

— Ноала, сериозно, моля те. Млъкни за секунда. Направо ме цепи главата от болка заради теб.

— Не ми казвай да млъкна — нацупи се тя, но въпреки това спря.

— Не го приемай погрешно — казах аз, — но някак си не мога да ти се доверя.

Пуснах гайдуницата си на земята — струваше ми се, че Ноала можеше да я използва като оръжие срещу мен — и поставих пръстите си върху студените клавиши на пианото. За разлика от гайдата, която ми беше до болка позната и можеше да роди под пръстите ми всичко, за което бих могъл да се сетя, нежните клавиши бяха невинни, лишени от какъвто и да било спомен за мен. Погледнах към Ноала и тя отвърна на погледа ми, без да каже и дума. Когато се вгледах отново в нея, осъзнах, че очите й бяха толкова погрешни — толкова поразително нечовешки, но всъщност тя беше права. Когато гледах в очите й, виждах себе си. Само че този мой аз, който надзърташе оттам, беше различен — и искаше повече. Този аз знаеше, че там отвън има толкова много великолепие, което чака да бъде открито, но аз никога няма да започна да го търся.

Ноала се надигна от пейката много внимателно, за да не се чуе отново онзи ужасен скърцащ звук, и се приплъзна между мен и пианото; ръцете ми я обграждаха като в клетка. После се облегна леко назад, принуждавайки ме да се отместя към края на пейката, за да има къде да седне, а след това улови дланите ми, които лежаха бездейно върху клавишите.

Постави пръстите си върху моите.

— Не мога да свиря на нито един инструмент.

Усещането беше странно интимно — тя, седнала почти в скута ми, между ръцете и краката ми, тялото й идеално наподобяващо очертанията на торса ми, дългите й пръсти, допрени до моите. Бих дал един от дробовете си, за да седя по този начин с Ди.

— Какво искаш да кажеш?

Ноала извърна съвсем леко глава към мен, но достатъчно, за да усетя дъха й, ухаещ на лято и обещания.

— Не мога да свиря на нищо. Мога само да помагам на другите. Няма значение дали ще измисля най-прекрасната песен на света — не мога да я изсвиря.

— Не можеш физически да я изсвириш?

Тя отново се обърна и скри лицето си.

— Просто не мога. Не мога да създавам музика сама.

Нещо заседна на гърлото ми, тежко и неудобно.

— Покажи ми.

Тя плъзна ръката си и натисна с пръст един клавиш. Гледах как той се движи — един път, два пъти, пет пъти, десет пъти — но нищо не се случваше. Само лекият, глух звук от самия натиск върху него. После хвана ръката ми и натисна същия клавиш. Един път, два пъти. Пианото зазвуча, мрачен звън, който спря веднага щом тя вдигна отново пръста ми.

Не каза нищо повече. Трябваше ли? Споменът за тази едничка нота все още звънтеше в главата ми.