Маги Стийвотър - Балада

Зачудих се дали Ноала ме наблюдаваше. Близо до мен, невидима, опасна. Бях потърсил в библиотеката информация за някаква по-силна защита срещу феи от желязото и записах всичко, което намерих, на ръката си, в основата на кутрето: глог, пепел, дъб, червено . Щяха да си останат само думи, докато не открия каква, по дяволите, е тази пепел и кое е това дърво.

Отдръпнах се от вратата и пристъпих напред към края на портика, по-близо до стичащата се по тухления паваж вода.

Гадост. На квадрат. Свърши се с усамотението ми.

Дребна тъмна фигура се беше облегнала на стената на общежитието, леко прегърбена, с вдигната качулка. Щях да се обърна и да се прибера вътре, но нещо във формата на тялото разкриваше, че фигурата е женска, а начинът, по който момичето беше вдигнало ръка пред лицето си, подсказваше, че плаче. А това не се вижда често в „Сюард“, момчешкото общежитие.

Момичето не вдигна глава, когато се запътих към него, но щом стигнах по-близо, разпознах обувките. Протрити черни кубинки „Док Мартинс“. Облегнах се до нея и повдигнах края на качулката й с пръст. Ди ме погледна и свали ръката си. По лицето й нямаше сълзи, но те бяха оставили следа в зачервените й очи.

— Привет, психарче — казах нежно. — Какво правиш тук, в страната на ужаса, известна като смърдящото мъжко общежитие?

Ди посегна отново към окото си, сякаш за да спре сълза, която не можех да видя. Потърка го и после протегна пръста си към мен.

— Искаш ли една мигла?

Погледнах към самотната мигла, залепнала за крайчеца на пръста й.

— Четох, че човек има ограничен брой мигли. Ако ги изскубеш всичките наведнъж, никога повече няма да ти пораснат.

Тя се намръщи към пръста си.

— Според мен си го измисли току-що.

Отпуснах се на земята с облегнат на стената гръб и обвих ръце около коленете си. Тухлите под задника ми бяха студени.

— Ако исках да измисля нещо, щеше да бъде много по-интересно от това. Наистина четох нещо такова: „Тийнейджърки скубели миглите си, за да се справят със стреса, и те повече никога не поникнали“. Не бих могъл да измисля подобна глупост.

— Ще си я сложа обратно, ако така ще се почувстваш по-добре — предложи Ди. Тя я мушна наужким в окото си, което ми припомни отново, че то е зачервено. Мразех мисълта, че е плакала. — Учителката ми по арфа е истинско чудовище. Как е твоят?

— Убих го и го изядох. Накараха ме да ходя на уроци по пиано, за да ме накажат.

Веждите на Ди се свиха притеснено по нейния уникален сладък начин.

— Не мога да си те представя да свириш на пиано.

Припомних си как по-рано днес пръстите на Ноала лежаха върху моите, а аз докосвах клавишите.

— Не мога да си представя учителка по арфа да е чудовище. Мислех си, че всички арфистки би трябвало да са някак, не знам… ефимерни .

— Четирийсет точки за думата!

— Поне петдесет. Опитвала ли си да я произнесеш по букви?

Ди поклати глава.

— Обаче е чудовище. Постоянно ми казва да си държа лактите високо повдигнати, а аз не искам и тя минава на друга вълна — как не правя нищо, както трябва, и сигурно съм се учила да свиря от идиоти, изпълняващи само народна музика. И какво, ако не искам да уча класически произведения? Ако искам да свиря само ирландски песни? Не мисля, че е задължително да държиш високо лактите си, за да бъдеш добра арфистка. — Устата й започна да се изкривява, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач. Но нямаше начин нещо като гаден учител да накара Ди да се разплаче — тя беше много по-силна, отколкото изглеждаше. Сигурно имаше и друга причина.

Ди прехапа долната си устна, за да се овладее.

— И тъпите общежития са направо ужасни, когато вали, нали? Няма къде да се скриеш от другите.

Не можех да я попитам просто ей така какво я притеснява. Странно, като се замисля, никога не съм можел да го правя — затова само въздъхнах и изпънах ръка над главата й като покана. Тя не се поколеба дори за секунда, преди да се примъкне по-наблизо и да отпусне глава на гърдите ми. Чувах дишането й — по-дълбоко от моето, по-тежко. Прегърнах я през раменете и облегнах главата си на стената. В ръцете ми Ди беше топла, истинска и едновременно нереална. Струваше ми се, че са минали поне хиляда години, откакто не я бях прегръщал.

Затворих очи и се запитах какво ли би си помислил някой, ако излезеше навън и ни видеше така. Че сме гаджета? Че Ди ме обича и се е измъкнала от общежитието си, за да дойде при мен? Или ще разберат истината — че прегръдката ни не означава нищо. Мислех си, че между нас има нещо, но това беше преди лятото, преди Люк. Какъв глупак съм бил.