Маги Стийвотър - Балада

Ухилих се сама на себе си в тъмния салон.

Филмът започна с рок балада от 70-те години и с кадър от високо към Ню Йорк. Китарата звучеше вдъхновяващо — зачудих се дали имам нещо общо с това. Бързо стана ясно, че касиерчето ме беше пратило на романтична комедия. Не си падах много по тях, но все пак щеше да ме откъсне от мислите за Джеймс и от мелодията, която изпълнихме заедно по-рано. Беше непоносимо да си мисля, че може никога да не чуя повече как я свири. Май си падах по него.

Близо половин час се опитвах да се съсредоточа във филма, но не успях. Беше сладникав и те се целуваха, и имаше нежна музика. И започнах да си мисля как аз ще пасвам идеално в прегръдката на Джеймс, ако главата ми се падаше точно под брадичката му, както беше главата на Ди. А после се замислих за колата му, как беше попила миризмата му, и си представих как тази миризма полепва по кожата ми.

По дяволите.

Станах и излязох от залата. Не се спрях при касиера, въпреки че усетих как ме следи с поглед. Вероятно си мислеше, че не съм харесала филма. Може би беше прав. Навлязох право в здрача. Дъждът беше спрял, в далечината проехтя гръмотевица. Тръгнах по мокрия тротоар бързо, сякаш за да оставя колкото можеше повече разстояние между себе си и мислите си.

Не е като да не беше имало сексуално напрежение и преди между мен и питомците ми — момчетата, бедните малки овчици, винаги изгаряха от желание да свалят дрехите ми, което ги караше да работят по-усилно и да звучат по-красиво.

Но не се предполагаше това да се случи и с мен. Аз не съм човек.

Бях толкова залисана с мислите си, че не осъзнах, че не съм сама, докато уличните лампи не започнаха да примигват над мен и да гаснат като свещи, преди отново да засветят ярко. Който — каквото — и да беше, не изглеждаше да е уплашен, така че продължих да вървя по тротоара, сякаш не бях забелязала. Може да беше само някоя самотна фея, която скоро щеше да ме остави на мира.

Надеждите ми бяха разбити на пух и прах, когато чух гласове отдалече, а после видях и две феи, приближаващи се към мен. Стомахът ми се преобърна по начин, който не познавах досега. Нерви.

Беше Кралицата.

Преди да стане кралица — преди предишната кралица да бъде разкъсана на парчета — Елинор винаги се обличаше в бяло. Бялото придаваше повече цвят на светлозлатистата й коса. След като стана кралица, според древните традиции започна да носи зелено и дългата й коса изглеждаше почти бяла под светлината на уличните лампи. Роклята й тази вечер беше направо размазващо красива, тъмнозелена със златни ширити и пайети, пришити по ръкавите и по високата яка, която закриваше дългата й изящна шия, точно под брадичката й. От дългия шлейф, влачещ се зад нея по тротоара, проблясваха скъпоценни камъни. За разлика от предишната кралица Елинор не носеше корона — само малка диадема от перли, които блещукаха слабо в сумрака.

Беше толкова красива, че болка прониза гърдите ми. Дали и Джеймс беше изпитал същото, когато ме видя?

Елинор ме забеляза и се засмя, страховито и очарователно. Фигурата зад нея не беше фея, както ми се стори отначало, а по-скоро принцът консорт, човекът от сборището на хълма. Мъжът ми се усмихна леко, по-скоро изкриви устата си на една страна, и погледна отново към Елинор. Той беше прекалено много… човек; раним, омаян и влюбен.

— А, малката курва — каза Елинор любезно. — С какво име се представяш сега?

Бях чувала тази дума прекалено много пъти преди това, за да ме нарани. Вдигнах предизвикателно глава.

— Караш ме да произнеса на глас името си тук, където всеки може да го чуе? — След като го казах, веднага съжалих. Приготвих се за ответния удар, който също бях понасяла хиляди пъти преди. Нещо от типа на: „Нали всеки може да има и всичко друго от теб“.

Но Елинор просто ми се усмихна — доброжелателна усмивка; започнах да се питам дали не бе използвала „курва“ не като обида, а по-скоро като титла. После проговори:

— Не истинското ти име, фейо. Как те нарича сегашното ти момче?

Джеймс ми беше отказал, така че ако отговорех „Ноала“, технически щеше да бъде лъжа. Не можех да лъжа, не повече от Елинор. Затова се принудих да кажа истината:

— В момента си нямам никого.

Съжалението, което се изписа на лицето й, ме зашлеви като шамар.

— Сигурно се чувстваш доста слаба, скъпа моя?

— Добре съм. Той умря едва преди няколко месеца.

Принцът се намръщи, явно се чудеше дали трябва да ми изрази вежливо съболезнованията си. Елинор наклони леко глава към него и му обясни: