Маги Стийвотър - Балада

Усмихна ми се приятелски и кимна дълбоко като онези хора, които навеждат глави, когато се разделят. Японците ли бяха?

Извадих химикалка от джоба си и записах пет.5 пиано на ръката си, за да не забравя. Но не мисля, че можех да го забравя дори да не го бях написал.

Помещенията за репетиции в „Ченс Хол“ приличаха на клетки — тесни, съвършено квадратни стаи, побиращи едно малко пиано и две музикални стойки и изпълнени с миризмата на човешка пот от поне хиляда години. Хвърлих пренебрежителен поглед към стойките, на които другите музиканти си поставяха нотните листове — гайдарите помнят всичко наизуст и оставих калъфа с инструмента си на пода до пианото. Извадих учебната си гайдуница и седнах на пейката, която изскърца ужасно, като че ли всеки миг щеше да се разпадне.

До урока ми по пиано имаше още дни, но исках да видя как изглеждат стаите за репетиция преди петък.

Не беше точно типът стая, който можеше да те вдъхнови. Гайдуницата ми нямаше за какво да се хване и тонът, който издаде, отново предизвика в съзнанието ми определението „умираща гъска“. Не очаквах скапаната акустика в стаята да го подобри.

Погледнах към вратата. Имаше от онези завъртащи се ключалки на бравите, с които човек можеше да се заключи отвътре — предполагам, за да не могат постоянно да те тормозят и да нахлуват в стаята, докато репетираш. Внезапно ми хрумна, че репетиционните биха били чудесно място за извършване на самоубийство. Всички просто ще решат, че репетираш вътре, докато най-накрая се вмиришеш и усетят, че нещо не е наред.

Заключих вратата.

Приседнах в самия край на пейката и повдигнах гайдуницата към устните си. Някак не ми се искаше да започна да свиря, защото песента от съня ми все още се спотайваше на ръба на подсъзнанието ми и се страхувах, че няма да мога да я възпра и тя ще се излее от пръстите ми. И ще бъде невероятна. Наполовина запомнената песен ме умоляваше да я изсвиря, за да открия колко прекрасна ще бъде, когато се понесе във въздуха — но аз бях уплашен. Знаех, че ако го позволя, може би това щеше да означава, че съм казал „да“ на нещо, което не искам да приема.

Спорех сам със себе си с гръб към вратата. Не знам колко време бях стоял така, неподвижен, когато почувствах внезапна болка в главата си, някакво пробождане, и по кожата на ръцете ме побиха тръпки, сякаш ме полазиха хиляди мравки. И разбрах, че в стаята, освен мен има и някой друг, въпреки че вратата не се беше отваряла и не бях чул ничии стъпки.

Поех си дълбоко дъх, чудейки се кое е по-лошо — да погледна назад или да не знам какво се случва зад гърба ми. Погледнах.

Вратата беше затворена. Все още заключена. Бях напълно вцепенен, шестото ми чувство крещеше нещо не е наред, не си сам . Докоснах леко гривната на китката си — знам, суеверие и това ми помогна да се съсредоточа. Близо до себе си — много близо — усетих странна миризма, като озон. Сякаш в стаята беше ударила мълния.

— Ноала? — предположих на глас.

Не последва отговор, но усетих докосване, лека тежест върху гърба и раменете ми. След няколко секунди вече беше повече от тежест: топлина, гръб, опрян в моя гръб, ребра, плътно долепени до моите, чужда коса, спускаща се по врата ми. Ноала — ако това беше Ноала — не каза нищо, просто приседна до мен на пейката пред пианото и се облегна с гръб на гърба ми. Пак ме побиха тръпки, после изчезнаха, след което отново се появиха, сякаш кожата ми не можеше да свикне с присъствието й.

— Нося желязо — казах съвсем спокойно.

Тялото до мен не помръдна. Представих си, че бих могъл да почувствам ударите на сърцето, което биеше в него — толкова близко бяхме един до друг.

— Забелязах.

Освободих въздуха от дробовете си, издишвайки много бавно през зъби, истински облекчен, защото това беше гласът на Ноала. Да, Ноала означаваше неприятност, но непознато създание, облегнато на мен и изравняващо ритъма на сърцето си с моя, щеше да бъде още по-страшно.

— Доста е неудобно — казах аз, осъзнавайки болезнено ясно, че щом проговорех, гърбът ми се допираше още по-плътно до нейния. Усещането беше едновременно плашещо и възбуждащо. — Желязото, имам предвид. Явно е излишно да си причинявам неудобството да го нося. Сложих го само заради теб.

— Трябва ли да съм поласкана? — Гласът на Ноала звучеше подигравателно. — Има и по-страшни неща от мен, за които да се притесняваш.

— Успокоителна мисъл. А ти точно колко си страшна , приятелко моя?

Ноала издаде лек звук, сякаш се канеше да каже нещо, но после размисли. Между нас се възцари мълчание, тежко и грозно. Най-накрая тя проговори: