Антъни Райън - Огнената кралица

— Тя умря.

— Съжалявам. Получихме информация, че в Алпира има агент на Съюзника…

— Той също умря. — Верниерс се поклони пак и излезе от залата.

— Какво мислиш? — Вейлин се обърна и видя, че кралицата го гледа с усмивка, гневът ѝ внезапно бе изчезнал. — Може би беше малко прекалено драматично?

— Сигурен съм, че ваше величество знае най-добре как да се оправя с посланици.

— Всъщност това е умение, което ми се налага да усвоя бързо. Е, мислиш ли, че трябва да си отвоюваме обратно Верел?

— Не на мен се пада да взимам това решение, ваше величество. Освен това си имате Военачалник, който да ви съветва по практическите страни на подобно начинание.

— Не ми е нужен Ал Хестиан, за да ми каже, че това ще е невъзможно, поне в близката една година. Верел се намира на южния бряг, доста неприятно местенце според всички сведения, заобиколен от джунгла и подложен на ежегодни бури, които са прословути с яростта си. Единствената му ценност идва от търговията с подправки, която носи по-малко от половин стотна от дохода на имперската хазна. Подозирам, че императрица Емерен иска да ме изпита, залага ми стръв да види дали ще клъвна.

— Като се има предвид враждебността между нашите народи, един град без особена стойност ми се струва малка цена за заздравяване на отношенията.

Тя се засмя тихичко, поклати глава и се върна при трона си.

— Вечен миротворец, дори и сега.

— Надявах се, че ваше величество ме е повикала, за да обсъдим молбата ми.

— Така е, макар че ми се прищя да добавя малко театър заради лорд Верниерс. — Тя се настани на трона и взе чаша вода от ръцете на Илтис. — Искаш да се върнеш у дома.

— Да, със сестра ми.

Лицето на Лирна помрачня.

— Лейди Алорнис… се подобрява, както чувам.

— Всеки път щом заспи, я преследват кошмари, а когато е будна, постоянно човърка машините, които построи за вас. Казва ми, че от ден на ден ставали все по-смъртоносни. Изглежда, гори от нетърпение да ги види в действие. Не и аз обаче.

— Разбрахме се, че тази война трябва да бъде спечелена, Вейлин, и всички дадохме много за победата. Сестра ти даде повече от много други хора, за което съжалявам. Но тя е зряла жена и аз никога не съм я принуждавала да прави каквото и да било.

— И въпреки това молбата ми си остава и настоявам за отговор.

Тя се обърна към Илтис, подаде му чашата и поиска да ги остави насаме. Когато лорд-протекторът се оттегли, каза:

— Ще ти е нужен нов командир на Северната гвардия. Лорд Адал помоли да бъде освободен от служба при теб.

Вейлин кимна. Да съобщи на Адал за смъртта на Дарена беше тежко изпитание, влошено от скованото хладнокръвие на мъжа и отсечените му отговори на всеки въпрос. Макар че обвинението върху лицето му, докато се покланяше и оттегляше, бе достатъчно явно. „Тя щеше да е жива, ако обичаше него, а не мен.“

— Вярвам, че ще му намерите подходящо занятие — каза той на кралицата.

— Да. Наумила съм си да създам Източна гвардия за новите си владения. Войната ни остави с голям брой способни хора, които да запълнят редиците ѝ, а кой друг е по-подходящ да ги командва?

— Чудесен избор, ваше величество. Бих препоръчал за негов заместник лорд Орвен.

— Както желаеш, стига той да се съгласи. Мисля, че си е спечелил правото да избира коя част да командва.

Лирна стана отново и отиде до прозореца. Домът на съветник Арклев се издигаше върху един хълм и предлагаше чудесна гледка към пристанището, все още препълнено с флотата, макар и вече понамаляла. Щита беше отплавал два дни след падането на града, като бе отвел със себе си може би една десета от мелденейците. Носеха се слухове за бурен спор между него и флотския лорд, за отправени предизвикателства и изтеглени саби, макар че Елл-Нурин изглеждаше невредим последния път, когато Вейлин го бе видял — кланяше се ниско на кралицата, а тя му подари меч и земя по южното крайбрежие на Азраел.

— Помниш ли нощта, в която се запознахме? — попита тя.

— Вие ме изненадахте и аз метнах нож по вас.

— Да. — Тя се усмихна. — Запазих го. Всъщност той ми спаси живота.

— Радвам се.

— Тогава ти зададох един въпрос, който няма да повтарям, защото вече и въпросът, и отговорът са излишни. Но винаги съм била любопитна някога съжалявал ли си, че ми отказа?

Косата ѝ вече бе пораснала съвсем, забеляза той, по-дълга, отколкото бе някога, златен водопад в светлината, лееща се през прозореца. А лицето ѝ — порцеланово съвършенство, станало още по-хубаво от няколкото дребни бръчици на опит и острия интелект, греещ в очите ѝ, вече несдържан от нищо.