Антъни Райън - Огнената кралица

Докато корабът минаваше през тясното устие на залива, Вейлин отиде при Рева на кърмата. На дигите се беше събрала тълпа, която крещеше възторжено. Думите им бяха безсмислени за него, но Рева успя да различи няколко.

— Ливела се прероди — промърмори тя, загледана в дъжда от цветя, който се сипеше подире им. — Може би все пак Варулек ще си върне своите богове.

— Варулек ли? — попита той.

— Мъртвец и слуга на мъртви богове. — Тя все така гледаше ликуващата тълпа, докато се отдалечаваха. Кормчията ги насочи към Канала, а капитанът заповяда да извъртят платната за курс на запад, към далечния океан. — Неотдавна много от тези хора щяха да крещят за смъртта ми на арената. А сега се радват на моето оцеляване.

— Не са само те. — Вейлин хвърли поглед към младия гвардеец, застанал на почтително разстояние, чийто взор почти не се откъсваше от Благословената дама. — Изглежда, си имаш свой собствен Илтис.

— Предложих на гвардеец Вареш да го възнаградя за службата му. — Рева се усмихна малко насилено на младежа. — Той поиска само да остане до мен. Мисля да му намеря ново занимание, когато стигнем вкъщи.

Вейлин се обърна да изгледа трите тромави транспортни кораба, които се отделяха от кея, всичките натоварени с кумбраелци. Неколцина бяха избрали да останат, подмамени от щедрата плата, която кралицата предложи за опитни стрелци, но повечето бяха предпочели да последват Благословената дама към дома.

— Чувам, че лорд Антеш вече започнал да цитира Единайсетата книга.

— Той си възвърна голяма част от религиозния плам след Алтор — каза тя. — А пък откакто дойде тук, още повече. Мисля, че го предпочитах преситен. Светът може би щеше да е по-добро място, ако се управляваше от разочаровани души.

— Не трябва ли да запишеш това? Мъдростта на Благословената дама не бива да се прахосва за един еретик.

Тя се засмя, после сведе очи и в гласа ѝ се прокрадна тъжна нотка.

— Казах на Антеш, че всичко беше една голяма лъжа. Нито веднъж през живота си не съм чувала гласа на Отеца. Нито по време на обсадата, нито тук. А той отвърна: „Вие сте гласът на Отеца, милейди.“

Очите ѝ се насочиха към Алорнис, погълната от грижи за машината край перилата на щирборда. Това нещо, изглежда, можеше да плюе огън със страховит резултат, ако се вярваше на разказите, които беше чул Вейлин. Алорнис сякаш не можеше да остави машината на мира: сръчните ѝ ръце сваляха разни пластини, за да изучи загадъчните ѝ вътрешности, а физиономията ѝ бе съсредоточена.

— С радост бих бутнал това нещо в морето — каза той. — Само че тези нейни устройства са единственото, което извиква живец в очите ѝ.

— Тогава хайде да разберем защо. — Рева отиде да приклекне до Алорнис и я погледа малко как работи, преди да попита нещо. Вейлин очакваше сестра му да я пренебрегне, но вместо това тя като че ли се въодушеви, ръцете ѝ запърхаха оживено, докато сочеше към вътрешностите на машината и обясняваше подробно ролята на всяка тръба и кранче, а Рева кимаше окуражително.

Той ги погледа известно време и видя как сестра му се отпусна, даже се засмя веднъж-дваж, а после откри, че погледът му се отклонява неумолимо към увитата в платно грамада, привързана към главната мачта. Указанията на кралицата бяха съвсем ясни и недвусмислени, но той откри, че въпросът все още го тормози. „Какво ще правим с него?“

— Не можах да го спася, братко!

Третият помощник го беше извикал от каютата му и той завари Норта да се клатушка по палубата с бутилка вино в ръка. С падането на нощта вълнението се бе усилило и те навлязоха в онова, което моряците наричаха Борелианските планини — район, който се славеше с високите си вълни и свирепите бури. Тази нощ вятърът несъмнено бе силен, макар и не точно буря, но все пак успяваше да шиба палубата с пороен дъжд.

— Убих не знам колко от онези червени копелета — ръмжеше Норта, — бих се със самия аспект и пак не можах да го спася!

Залитна към перилата на бакборда, когато палубата се наклони отново, и едва не падна през тях.

— Престани! — Вейлин го хвана, издърпа го назад и се вкопчи във въжетата.

— Да убивам? — Норта се засмя, вдигна ръце ѝ извика към дъждовното небе: — Единственото, за което ме е бивало някога. Само защото мразиш нещо, не значи, че не си добър в него. И все пак не беше достатъчно. Той умря, въпреки всичко.

— Умря, за да спаси теб — каза му Вейлин и го стисна здраво, когато Норта се опита да се откопчи. — За да можеш да видиш отново жена си. За да можеш да прегърнеш отново децата си.