Антъни Райън - Огнената кралица

Норта се укроти при споменаването на семейството му, главата му клюмна, а бутилката се изплъзна от пръстите му и се затъркаля по палубата.

— Те убиха котката ми — изломоти той. — Как ще се върна вкъщи без котката си?

— Не знам, братко. — Вейлин го потупа по мократа глава и се опита да го изправи. Една закачулена фигура се появи от недрата на кораба, приближи се и му помогна да вдигне загубилия съзнание лорд-маршал. Заедно го отнесоха в каютата му и го сложиха да легне.

— Моите благодарности — каза Вейлин на закачулената фигура.

— Доколкото разбирам — каза Ерлин, като отметна качулката, — този човек заслужава по-добър край от това да падне пиян от корабна палуба.

— Така е.

Оставиха Норта да хърка и седнаха заедно в един ъгъл на трюма. Вейлин знаеше, че няма да намери много отдих тази нощ, при този пронизителен вой на вятъра навън. Загледа Ерлин, който се потърка по кръста и леко изстена.

— Ще ми е нужно известно време да свикна с това.

— За първи път ли те боли гърбът?

— Първи от многото, без съмнение. — Ерлин се усмихна и Вейлин прикри трепването си при вида на промените върху лицето му. Побоят го беше оставил с крив нос и леко деформирана челюст, макар че очите му сякаш блестяха по-ярко, като на младеж.

— Реши ли вече? — попита Вейлин.

— Кара ме покани да живея с тях, като стигнем до Пределите — отвърна Ерлин. — Макар че не съм сигурен дали Лоркан оцени жеста. В края на краищата младоженците имат нужда от уединение. Чувам обаче да разправят за някаква колиба на брега, била празна.

— След всичките ти пътувания ще се задоволиш с колиба на брега?

— За известно време. Откривам, че има много, върху което да мисля.

— Помниш ли? Когато той… те взе. Разбираше ли какво става?

Ерлин помълча, новата светлина в очите му помръкна. Когато заговори, Вейлин усети, че изрича лъжа.

— Не. Всичко ми е само мъгла, като кошмар, който е по-добре да забравя.

— Значи нямаш представа защо камъкът те пощади? Защо не те взе, когато взе Съюзника?

— Съюзника вече го беше докосвал веднъж, а аз — не. Може би е усетил разликата.

— Той каза, че нещо се взряло в него от оттатък…

— Той каза много неща, братко. — Сега в гласа на Ерлин имаше острота, явно му беше дотегнало от въпроси. — И всички те е по-добре да бъдат забравени. — После изведнъж се развесели, плесна се по коляното и стана. — Мисля, че ще потърся някой моряк, склонен да сподели виното си. Ще дойдеш ли с мен?

Вейлин се усмихна и поклати глава. Гледаше как Ерлин изчезва в сенчестите дълбини на трюма и се зачуди дали един ден няма да съжалява, че е придумал Лирна да не убива древния и вече лишен от дарби мъж.

— Бъдещето е вечно несигурно — беше казала тя на пристана, потискайки гнева си от неявяването на Плетача, гняв, който днес беше съвсем истински. — Намери най-дълбоката си мина и го закопай там, и нека мястото бъде известно само на теб и на мен. Ордените никога не бива да узнаят за съществуването на това нещо.

Вейлин изчака, докато капитанът му каза, че са стигнали до най-дълбоката част на Борелианския океан, и му нареди да свали платната. Наскоро се беше зазорило и той беше сам на палубата с изключение на моряците от нощната вахта. Те го гледаха озадачено, докато остави тежкия чук, взет назаем от корабния дърводелец, и сряза въжето, придържащо плата. Той се свлече и се видя гладката, чиста повърхност на черния камък. Вейлин отстъпи, взе чука и го вдигна над главата си.

— Стой!

Беше Алорнис, сгушена в едно одеяло близо до трюма. Взираше се в него, ококорена и ужасена.

— Трябва — каза ѝ той.

Тя се намръщи озадачено, после поклати глава.

— Не, не и така. — Насочи неумолимо пръст към него. — Не мърдай, докато не се върна.

Той я гледаше как изчезва под палубата, застанал неуверено с чука в ръка, а моряците продължаваха да го зяпат с любопитство.

— Никога повече не бих могла да погледна в лицето майстор Бенрил — каза Алорнис, когато се върна с кожената си торба през рамо. — Да те оставя да счупиш камък по този начин.

Остави торбата на палубата и разхлаби вървите. Избра от редицата инструменти едно чукче и остър железен клин.

— Не го докосвай — предупреди я Вейлин, когато тя се приближи до камъка.

— Знам. — Тя му направи физиономия. — Рева ми каза.

Опря клина в центъра на камъка и започна да го почуква леко, докато на повърхността не се появи тънка пукнатина. После с поредица добре насочени удари заби клина така, че останаха да стърчат само няколко сантиметра. Извади от торбата още два клина и направи с тях същото, като ги разположи от двете страни на първия. Удряше с чука, докато в камъка не се образува пукнатина, широка повече от сантиметър.