Саймън Бекет - Огнената диря

При определена температура всичко в природата изгаря. Дърво, плат.

Хора.

При сто градуса човешката плът се възпламенява. Кожата почернява и се цепи. Подкожната тлъстина се втечнява като масло в горещ тиган. Тя е като гориво за тялото и с нейна помощ то започва да гори. Първи са краката и ръцете, те подпалват голямата маса на торса. Сухожилията и мускулите се свиват и това кара горящите крайници да мърдат в гнусна пародия на живот. Следват вътрешните органи. Обвити в слуз, те често остават дори и след като пламъците погълнат останалата мека плът.

Но костите са съвсем друга работа. Костта упорито устоява и на най-силния огън. Дори и когато въглеродът в нея изгори, оставяйки я безжизнена като пемза, тя запазва формата си. Но тогава е просто илюзорен обект, призрак на предишната си същност, който може лесно да се разпадне: последен бастион на живота, превърнат в прах. С малки вариации този процес следва неотклонно един и същи модел.

Но невинаги.

Някой бута с крак прогнилата врата на старата къща. Ръждясалите панти надават вик на протест и тя се отваря. Дневната светлина се втурва в стаята, но една сянка застава на прага и препречва пътя й. Мъжът се привежда напред, за да огледа по-добре тънещата в мрак стая. Старото куче с него се двоуми, сетивата му вече са му подсказали какво има вътре. Мъжът също спира, не бърза да прекрачи прага. Кучето пристъпва навътре, но той го спира с една дума:

— Тук.

Кучето послушно се връща, големите му кафяви очи гледат напрегнато мъжа. Идващата от къщата миризма и неспокойствието на господаря му го изнервят.

— Стой на място.

В големите очи на животното пробягва тревога, когато мъжът пристъпва в изоставената къща. Миризмата на гнило ги обгръща. Не успява обаче да прикрие другата миризма. Мъжът прекосява стаята бавно, почти с нежелание, и стига до една ниска затворена врата на срещуположната стена. Протяга ръка към дръжката, но отново спира. Кучето зад него надава нисък вой, но мъжът не му обръща внимание. Натиска дръжката и отваря съвсем бавно, сякаш се страхува от това, което може да открие там.

В първия момент не вижда нищо. Стаята е тъмна, слаба светлина идва от малко прозорче с пукнато стъкло, покрито с дебел слой прах. Светлината едва се процежда през стъклото и известно време стаята продължава да крие своите тайни. После очите на мъжа привикват и отделните подробности изплуват от мрака една по една.

Той се оглежда и вижда нещо на пода.

Поема рязко въздух, сякаш ударен в корема, и неволно отстъпва назад.

— Боже мой!

Произнася го едва, но в тихата стая думите отекват неестествено високо. Лицето на мъжа пребледнява. Той се оглежда изплашен, че може да има и още някой. Но е сам.

Тръгва назад с гръб към вратата, сякаш не може да откъсне очи от онова нещо на земята. Обръща се чак когато вратата изскърцва и се затваря отново, закривайки гледката към другата стая.

Той излиза от къщата, олюлявайки се. Старото куче го посреща с подскоци, но той го подминава, бърка в палтото си и вади пакет цигари. Ръцете му треперят и след три опита успява да запали. Поема дълбоко дима, изпълва с него дробовете си и гледа как тлеещият връх на бялата пепел напредва бързо към филтъра. Докато стигне до него и угасне, мъжът е спрял да трепери.

Хвърля фаса в тревата, стъпва върху него, после се навежда и го вдига. Прибира го в джоба на палтото, поема дълбоко въздух и отива да се обади по телефона.

Вече напусках Глазгоу, когато ми се обадиха. Беше гадна февруарска утрин, небето беше мрачно, сиво, а студеният вятър гонеше ситния дъждец из него. По Източния бряг вилнееха бури и въпреки че още не бяха стигнали до вътрешността на страната, вероятността за това беше голяма.

Молех се най-лошото да се забави достатъчно, за да се приземя успешно. Връщах се в Лондон, след като прекарах тук една седмица първо да възстановя, а после да изследвам един труп, открит в плитък гроб някъде из пустошта близо до Грампиан. Работата беше неблагодарна. Зимното слънце и постоянният скреж бяха превърнали хълмовете наоколо в желязо, а студът спираше дъха не по-малко от красотата им. Осакатеното тяло беше на млада жена, все още неидентифицирана. За последните няколко месеца това беше втората жертва, за която ме викаха в Грампиан. Засега го пазеха в тайна от пресата, но никой от разследващия екип не се съмняваше, че убиецът и на двете жертви е един. И щеше да убие отново, ако не го хванеха, но поне за момента вероятността това да се случи беше равна на нула. Най-лошото беше, че осакатяванията не бяха постмортем, бях сигурен в това, въпреки че степента на разлагане беше голяма и не можех да го твърдя с пълна сигурност.