Саймън Бекет - Огнената диря

На пристанището, където ме остави таксито, беше мъгливо и студено, из въздуха се носеше обичайната пристанищна смрад на машинно масло и риба. Очаквах да се кача на един от големите фериботи, които изстрелваха бели облаци към дъждовното небе, но корубата, пред която се намерих, приличаше повече на рибарска лодка. Никога не би могло да ми хрумне, че ще дръзне да качи пътници на борда си. Само присъствието на един рейндж роувър на палубата му със знака на полицията показваше, че съм на правилното място.

Една подвижна рампа се поклащаше върху вълните и водеше към ферибота. Пред нея стоеше униформен полицай с напъхани дълбоко в джобовете ръце. По бузите и носа му се виждаха съцветия от спукани капиляри. Подпухналите му очи наблюдаваха изпитателно над прошарените мустаци как съм се прегънал под тежестта на чантата и пътния куфар.

— Вие ли сте доктор Хънтър? Аз съм сержант Фрейзър — информира ме набързо той. Не благоволи да ми каже първото си име и ръцете му останаха в джобовете. Говореше със силен, почти носов акцент, много различен от онзи, който говореха шотландците от вътрешността на страната и който познавах добре. — Чакахме ви.

Той тръгна по рампата, без да предложи помощ за тежкия ми багаж. Нарамих чантата, вдигнах тежкия алуминиев куфар и запреплитах крака след него. Рампата беше мокра и хлъзгава. Усещах как се люлее под краката ми с ритъма на вълните и се опитвах да наглася стъпките си спрямо движението й, за да запазя равновесие. В същия момент чух стъпки. Един млад униформен полицай спря пред мен и ми се усмихна.

— Дайте, аз ще го взема — предложи той и пое куфара от ръката ми.

Изобщо не протестирах. Той отиде до роувъра и сложи куфара отзад.

— Какво носите в него? Труп ли? — попита шеговито той.

Сложих чантата до алуминиевия куфар и отговорих:

— Не, само тежи като труп. Благодаря.

— Няма защо. — Сигурно беше някъде около двайсетте. Имаше ведро и добродушно лице. Униформата му стоеше като нова дори и в дъжда. — Аз съм полицай Маккини, но може да ме наричате Дънкан.

— Приятно ми е, Дейвид Хънтър.

Той стисна ръката ми с ентусиазъм, сякаш да компенсира липсата на такъв у Фрейзър.

— Значи сте от криминалните?

— Страхувам се, че да…

— Страхотно! Не, не че е страхотно, но… нали разбирате? Хайде, елате да се скрием от дъжда.

Помещението за пасажерите беше една остъклена кабина точно под тази на капитана. Отвън Фрейзър разговаряше разгорещено с някакъв мъж с изгоряла от слънцето кожа и дълга черна брада. Зад него едно високо момче в тийнейджърска възраст, с надупчено от акнето лице, наблюдаваше с неприкрита омраза Фрейзър, който размахваше пръст пред очите на мъжа.

— … чаках толкова време, а ти ми казваш, че не можеш да тръгнеш?

Брадатият мъж погледна припряно назад.

— Имам още една пътничка. Няма да тръгнем без нея.

Червеното лице на Фрейзър почервеня още повече.

— Това не ти е круиз за удоволствие. И по разписание си закъснял, така че вдигай веднага рампата!

Очите на другия блеснаха като на диво животно над тъмната брада.

— Това е моята лодка и тук аз определям графиците. Ако искаш да я вдигнеш, трябва сам да го направиш.

Фрейзър пое дъх, готов да се хвърли с нови сили в словесната битка, когато рампата се разклати. Една дребна млада жена бързаше по нея, превивайки се под тежката си чанта. Дебелата вълнена шапка беше смъкната до ушите й. Наред с пясъчнорусата коса и острата брадичка тя й придаваше вид на задморска красавица.

— Добър ден, джентълмени — каза задъхано тя. — Някой ще ми помогне ли?

Дънкан веднага се спусна, но брадатият се оказа по-бърз. Докато поемаше без никакво усилие чантата, той се усмихна на новопристигналата пътничка и белите му зъби блеснаха между черните косми на брадата му.

— Крайно време беше, Маги. Вече мислехме да тръгнем без теб.

— Да го беше направил, баба щеше да те убие — отвърна тя, застана с ръце на кръста и изчака, докато успокои дишането си. — Здрасти, Кевин, как си? Баща ти продължава ли да те юрка?

Хлапето се изчерви и сведе поглед:

— Да.

— Така си и мислех. Вече си на деветнайсет, настоявай да ти увеличи заплатата.

Тя видя полицейската кола и очите й светнаха любопитно.

— Какво става? Да не съм пропуснала нещо?

Брадатият кимна презрително към нас.

— Питай тях. Не искат да ни кажат нищо.

Широката усмивка на момичето се стопи, когато видя Фрейзър. Успя бързо да измъдри друга, не толкова широка, но леко предизвикателна: