Саймън Бекет: Огнената диря

— За това трябва да попитате сержант Фрейзър.

Тя направи гримаса.

— Как ли пък не.

— Познавате ли сержанта?

— Може да се каже — отвърна тя, но не се впусна в подробности.

— И с какво се занимавате в Сторноуей? — смених аз темата.

— Ами… аз съм писателка. Работя върху един роман. Между другото, името ми е Маги Касиди.

— Дейвид. Дейвид Хънтър.

Тя подмина информацията без видим интерес. Замълчахме и се загледахме в острова пред себе си, който постепенно приемаше формата си в късния следобед. Не виждах нищо интересно във високите сиви скали насред океана, покрити със скучен зелен килим.

— Вече сме съвсем близо — обади се Маги. — Пристанището е точно зад Стак Рос, онази голяма скала точно пред нас. Предполага се, че е третата по височина в Шотландия. Типично за Руна. Да се гордее с третото място. — Тя се изправи и каза любезно: — Радвам се, че се запознахме, Дейвид. Надявам се, че ще се видим още веднъж, преди да си заминете.

И се върна при Кинрос и сина му в капитанската кабина. Забелязах, че сега върви много по-стабилно, отколкото на идване.

Тя влезе и аз обърнах поглед към приближаващия остров. Скалите зад Стак Рос се спускаха рязко надолу към малко пристанище. Слънцето вече се криеше зад облаците, но все пак успях да видя пръснатите около него къщи — едно малко селце сред необятния океан.

Изведнъж някой зад мен изсвири силно с уста. Чух го съвсем ясно, въпреки вятъра и шума на мотора. Обърнах се и видях Кинрос да маха с ръце. Беше ядосан.

— Влизайте вътре!

Не изчаках да ме покани пак. С наближаването на пристанището вълните бяха станали още по-големи и атакуваха яростно подводните скали около залива. Сега вече не подмятаха кораба нагоре и надолу, а образуваха истински водовъртеж, биеха се една в друга и заливаха с леденостудени солени струи палубата му.

Тръгнах към задушната кабина, като се държах с две ръце за парапета. Присъединих се към бледия като платно Фрейзър и младия му колега и зачаках фериботът да направи маневрата си и да влезе в пристанището, блъскан от всички страни от побеснелите вълни. През прозореца можех да ги видя как се хвърлят срещу бетонния вълнолом, плюейки отгоре му планини от пяна. След три неуспешни опита оглушителният рев на моторите най-после спря и фериботът акостира.

Излязохме от кабината и тръгнахме внимателно към люлеещата се под краката ни палуба. Вятърът ни нападна веднага, но след спарената кабина студеният въздух, леко солен и освежаващ, ми се стори прекрасен. Докерите от пристанището се спуснаха към кораба и започнаха да се суетят около него, размотаваха и намотаваха въжета и фендери. Докато чаках да свършат и да спуснат рампата, се загледах в реещите се над нас чайки. Скалите пазеха пристанището от три страни, но отпред то беше широко отворено към морето и имаше само един кей. Няколкото закотвени наблизо рибарски лодки се мятаха на вълните и се дърпаха упорито от котвите си като вързани псета.

Погледнах към ниските къщи и колиби, прилепнали като миди за стръмния склон, стигащ до пристанището. Зад тях се простираше лишена от дървета и брулена от вятъра зелена шир. В далечината се издигаше самотен връх, а скалистите му склонове се губеха зад воал от ниски облаци.

Младата жена, която бе нарекла себе си Маги Касиди, се отправи към сушата веднага след спускането на рампата. Изненадах се, че тръгна, без да си вземе довиждане, но не много, защото си имах достатъчно свои грижи. Зад мен се чу пърпорене на двигател. Обърнах се и следван от погледите на местните докери, седнах на задната седалка в роувъра. Фрейзър бе оставил волана на младия полицай и той подкара внимателно по люлеещата се в ритъма на вълните рампа.

На кея ни очакваше мъж с едро, грубо изсечено лице, на видима възраст около петдесетте. Беше висок, добре сложен и с неопределимите черти на полицай. Нямаше нужда някой да ми казва, че това е пенсиониралият се детектив, открил трупа. Сетих се и сам.

Фрейзър свали прозореца, подаде глава и попита:

— Вие ли сте Андрю Броуди?

Мъжът кимна отсечено. Вятърът разроши сивеещата му коса, докато се навеждаше да ни огледа. Пристанищните работници, наредили се зад него като на кино, ни наблюдаваха с нескрит интерес.

— Само тримата ли сте? — попита той с видимо неодобрение.

Фрейзър кимна сдържано:

— Засега.

— Къде са криминалните? Кога ще дойдат?

— Не сме сигурни, че ще има нужда от тях — тросна се Фрейзър. — Решението предстои.