Саймън Бекет: Огнената диря

— Здравейте, сержант Фрейзър. Каква изненада! Какво ви води в Руна?

— Полицейски работи — отвърна кратко Фрейзър и се обърна на другата страна. Която и да беше младата жена, той явно не се радваше на появата й.

Закъснелият пътник беше вече на борда и капитанът и синът му се разбързаха. Двигателят забоботи, рампата беше вдигната и платформата завибрира, докато вдигаха котвата и навиваха веригата на колелото. Девойката хвърли последен любопитен поглед към нас и влезе в кабината на капитана.

Лодката избълва кълбо от бял дим, затресе се и напусна пристанището със скърцане.

Морето беше бурно и вместо за два часа, преодоляхме разстоянието за три. Щом напуснахме сигурността на пристанището, Атлантикът веднага се зае да защити репутацията си на непредсказуем и коварен океан. Превърна се в разлюляна от яростни вълни сива поляна. Вълните подхвърляха малкия ферибот като детска играчка. Той се мяташе в пенливия водовъртеж с носа напред, после се накланяше силно назад и след миг всичко започваше отначало.

Единственият заслон беше в претъпканото отделение за пасажери, където дизеловите изпарения и задушаващата топлина на радиаторите едва се издържаха. През по-голямата част от времето Фрейзър и Дънкан мълчаха като риби. Опитах се да разпитам Фрейзър за намереното тяло, но той явно знаеше колкото мен.

— Глупава история — измърмори и избърса капчиците пот от челото си. — Онзи сигурно се е напил и е заспал близо до огъня.

— Уолъс ми каза, че трупът е открит от пенсиониран инспектор от полицията. Кой е той?

— Казва се Андрю Броуди — отвърна Дънкан, изпреварвайки сержанта. — Баща ми е работил с него във вътрешността, преди да се преместим в Сторноуей. Казвал ми е, че Броуди е бил дяволски добър.

— Да, наистина е бил — потвърди Фрейзър. — Разпитах за него, преди да тръгнем. Казват, че си падал малко единак. Не обичал да работи в екип. Но превъртял, когато жена му и дъщеря му си отишли. Затова се пенсионирал.

Дънкан се смути.

— Баща ми казва, че е било от стреса.

Фрейзър махна с ръка.

— Същата работа. Важното е, че вече не е детектив.

В същия момент поредната вълна метна кораба на гърба си и той се сви в ъгъла:

— Боже, от всички места в района да ме изпратят точно…

Облегнах се назад и се запитах какво, по дяволите, правя в тази жалка лодка насред Атлантическия океан, вместо да съм си у дома с Джени. Напоследък с нея непрекъснато се карахме и все за едно и също — за работата ми. Знаех, че това отклонение щеше да влоши нещата още повече. И понеже нищо друго не занимаваше мислите ми, започнах да се разкъсвам от съмнения дали съм взел правилното решение и как да й се реванширам.

След час или малко повече оставих полицаите и излязох на палубата. Вятърът ме атакува директно и запрати в лицето ми дъжд, но въпреки това ми се стори истинско облекчение след онази задимена и гореща кабина. Застанах на носа и подложих лице на дъжда. Островът вече се виждаше, тъмен масив, който с напредването на ферибота се издигаше все по-високо пред мен, сякаш изплуваше от океана. Загледан в него, усетих познатото гъделичкане в стомаха си, онази смесица от нерви и тръпнещо очакване на онова, което щях да открия там.

И се надявах то да си заслужава.

С крайчеца на окото си видях, че нещо червено се приближава към мен, обърнах се и забелязах младата жена, която приближаваше, залитайки по палубата. Една мощна вълна я накара да измине последните няколко крачки тичешком и аз протегнах ръка, за да й осигуря опора.

— Благодаря — изчурулика тя, усмихна ми се закачливо и застана до мен. — Океанът се сърди. Йън казва, че да си на палубата в такова време е истинско приключение.

Акцентът й беше по-мека облагородена версия на този на Фрейзър.

— Кой е Йън?

— Йън Кинрос, капитанът — обясни тя и се облегна на парапета. — Той ни е съсед в Руна.

— Вие там ли живеете?

— Вече не. Семейството ни се премести в Сторноуей, само баба остана на острова. Сега се редуваме да й идваме на гости. Значи сте с полицията, така ли?

Въпросът беше зададен сякаш между другото, но аз не повярвах на невинността й.

— В известна степен.

— Но вие самият не сте? Имам предвид, че не сте полицай.

Поклатих отрицателно глава.

Тя се усмихна.

— И аз така си помислих. Йън ми каза, че е чул да ви наричат „доктор“. Да не би да са ранили някого в Руна?

— Не, доколкото ми е известно.

Това разбуди още повече любопитството й.

— Че какво тогава ще прави един доктор в Руна, и то с полицията?