Саймън Бекет: Огнената диря

Таксито вече наближаваше летището. Имах пълното основание да откажа. Току-що бях привършил работа по важно разследване, а това звучеше досадно тривиално, от онези ежедневни трагедии, които никога не намират място по страниците на вестниците. Освен това можех ли да кажа на Джени, че въпреки всички обещания нямаше да се прибера днес? Предвид честите ми отсъствия напоследък знаех, че този път няма да ми се размине лесно.

Уолъс бе усетил нежеланието ми.

— Ще ви отнеме само два дни заедно с пътя. Работата е там, че… има нещо странно в цялата работа.

— Доколкото разбрах, нямахте подозрения за престъпление — намръщих се аз.

— Така е. Поне нищо от чутото не ме навежда на подобна мисъл. Вижте, не мога да ви кажа нищо повече, но именно затова исках да го види специалист като вас.

Мразя да ме манипулират. Но не мога да отрека, че възбуди любопитството ми.

— Не бих ви молил, ако не сме толкова притеснени в момента — натисна още малко той.

През мокрия от дъжда прозорец се мярна знак. За летището.

— Ще ви се обадя след малко — казах. — Дайте ми пет минути.

Това явно не му хареса, но нямаше как да възрази. Затворих, прехапах устни, после навъртях номера, който знаех наизуст.

До мен долетя гласът на Джени. Усмихнах се веднага, въпреки че не бързах да стигна до разговора, който се налагаше да проведа.

— Дейвид! Тъкмо пътувам към работата. Ти къде си?

— На път за летището.

Чух смеха й.

— Най-после! Реших, че се обаждаш да ми съобщиш, че няма да се прибереш днес.

Коремът ме заболя.

— Всъщност точно за това ти се обаждам. Току-що ме помолиха да се заема с друг случай.

— Ох!

— Само за ден-два. Някъде из Външните Хебриди. В момента няма кой друг да го поеме.

Въздържах се да обяснявам за железопътната катастрофа, знаех, че ще прозвучи като извинение.

Настъпи мълчание. Когато заговори, смехът бе изчезнал от гласа й и аз съжалих.

— И ти какво им отговори?

— Че ще им се обадя. Исках първо да говоря с теб.

— Защо? И двамата знаем, че вече си го решил.

Не исках разговорът да прерасне в кавга. Хвърлих бърз поглед към шофьора на таксито и заговорих:

— Виж, Джени…

— Искаш да кажеш, че не си?

Аз замълчах.

— Така си и мислех.

— Джени… — започнах отново.

— Трябва да вървя. Ще закъснея за работа.

Чу се изщракване и тя затвори. Въздъхнах дълбоко. Не си представях така тази сутрин. „Обади й се пак и й кажи, че ще откажеш.“ Пръстите ми увиснаха над телефона.

— Не се ядосвай, приятел. Мойта жена също не спира да мрънка — каза през рамо шофьорът. — Ще й мине.

Оставих го без коментар. В далечината един самолет се надигна от пистата и излетя. Набрах съответния номер. Отговориха ми още при първото позвъняване.

— Как да стигна дотам? — попитах Уолъс.

Прекарвам по-голямата част от работния си ден с мъртви хора. Понякога хората са мъртви отдавна. Аз съм съдебен антрополог. Повечето хора не желаят да се сблъскват с тази професия нито като поле за дейност, нито в живота си. Не и докато не им се наложи. За известно време и аз бях като тях. Когато жена ми и дъщеря ми загинаха в автомобилна катастрофа, работата ми напомняше ежедневно за загубата и това се оказа твърде болезнено за мен. Станах семеен лекар и започнах да се грижа за живите.

Но нещата така се завъртяха, че бях принуден да се върна отново към предишната си работа. Призвание, както биха го нарекли някои. Това, което правя, е нещо средно между патологията и археологията. Дори когато човек спре да съществува като биологична единица, а живата плът се превръща в гниеща маса и кокали, по тях все още могат да се намерят сведения за мъртвия. Костите продължават да ни говорят, стига да знаем как да си преведем казаното от тях. Ето това правя аз.

Убеждавам мъртвите да си разкажат историите.

Уолъс очевидно беше сигурен, че няма да го подведа, защото вече бе запазил място за полета до Луис, най-големия остров от Външните Хебриди. Заради лошото време полетът ми се забави почти с час. Седнах в чакалнята, опитвах се да не гледам към таблото — лампичката показа, че самолетът за Лондон, където трябваше да се намирам сега, започна да мига — означаваше, че заминава. После до нея излезе надпис „заминал“ и накрая информацията изчезна.

Полетът ми беше отвратителен, но с едно-единствено положително качество — беше кратък. Когато се качих в таксито от летището до ферибота за Сторноуей, малко и мрачно рибарско градче, половината ден вече си беше отишъл.