Антъни Райън - Огнената кралица

— Мислите си, че ми давате правосъдие? Това е просто мъст… Не знаете какво съм изстрадал… Знам много неща, притежавам голяма мъдрост — мъдрост, за която всяка кралица би била благодарна… Не знаете ли кой съм аз? Какво съм направил? Вие сте само прашинки в сравнение с моето величие…

Млъкна, щом видя черния камък, застанал сред безмълвните си другари, и жълтото сияние от факлата на Рева заигра по ръбовете му.

— Значи… — задави се Съюзника, трепереше, докато изричаше с мъка думите. — Мислите да ме унищожите с това. Вие… Вие ще ми дадете още повече сила. — Но по това как се дърпаше от камъка и се извиваше в хватката на Френтис личеше, че думите му са лъжа.

Лирна огледа статуите, преди да пристъпи между тях. Начинът, по който изучаваше черния камък с втренчения поглед на бухал, напомни неприятно на Вейлин за баща ѝ.

— Казваш, че това е било изкопано в Северните предели? — попита тя.

— Да, ваше величество. Преди хиляди години.

— Значи може да има и още?

— Ясновидецът не спомена. За мен обаче беше ясно, че според него е по-добре да остане заровен.

Кралицата кимна. Погледът ѝ се плъзна по статуите и се спря на брадатия.

— Това наистина ли е той? — попита, като погледна със съмнение Съюзника, който захленчи.

— Да, ваше величество.

— Колко ниско можем да паднем — промълви замислено тя и очите ѝ се върнаха към благородните линии на лицето на брадатия, — ако се поддадем на злобата. — Обърна се пак към камъка и даде знак на Френтис да доведе Съюзника.

Той беснееше. Пищеше. Бореше се. Свлече се и задращи с нокти по пода, принуждавайки Вейлин да дойде да помогне на брат си да го завлекат до камъка, където се замята до пълно изтощение и накрая увисна между тях, навел глава и хлипащ жално.

— Просто… — прошепна той. — Просто ме убийте… Всичките ми дарби си отидоха, Отвъдното няма да ме впримчи.

— За това ще е нужна смъртта на тялото, което открадна — отвърна Вейлин. — А аз дадох обещание на собственика му.

— Глупак! — Главата на Съюзника се вдигна рязко. — Не знаеш какво е това нещо!

— Портал към някакво друго място. Подозирам, такова, на което ще се чувстваш повече у дома си.

— Ти не разбираш! — Очите му се разшириха, когато се плъзнаха по гладката повърхност на камъка, немигащи, втренчени в ужас, и гласът му спадна до дрезгав шепот. — Когато го докоснах, когато получих дарбата си, надзърнах в онзи свят… и нещо отвърна на погледа ми, нещо гигантско и гладно.

Вейлин погледна оросеното с пот лице на Съюзника, немигащите му очи, и не видя следа от лъжа. Понечи да поиска разяснение, но Лирна посегна и хвана Съюзника за китката.

— Тогава да го нахраним — каза тя и плесна ръката му върху камъка.

Нямаше никакъв звук, никакъв проблясък на светлина в черните дълбини на камъка, нито дори най-слаба промяна в застоялия въздух на стаята. Съюзника вдиша рязко и замръзна. Вейлин видя как светлината в очите му угасна и лицето му се отпусна, загубило всякакъв живец.

Задържаха го на мястото му още малко, а погледът на Лирна изучаваше безизразните черти на лицето, което бе принадлежало на Ерлин. Накрая Вейлин го пусна и се отдръпна, Френтис и Лирна също отстъпиха от неподвижния и мълчалив мъж, чиято ръка увисна безжизнено край тялото му.

— Е — каза Рева и потропна с ботуш по камъните. — Какво ще правим с него?

— Този път планинският народ няма да е толкова дружелюбен.

— По-добре те, отколкото голямата вода. — Алтурк метна едно одеяло на гърба на коня си и намести дисагите върху него. През последните дни талесата се движеше със забележимо куцане, облекчавано донякъде от мехлема, който му беше дал брат Келан за раната — единственият дар от мерим хер, който той би приел. — Освен това имаме него, за да се застъпи за нас. — Алтурк кимна към Лекран, който се сбогуваше с Френтис на няколко крачки от тях.

Бившият куритай беше причинил нещо като смут, когато го представиха на кралицата предния ден. Не се поклони, а вместо това ѝ поднесе официално обяснение в любов и предложение за брак. Тя изслуша търпеливо дългия му списък с победи, извиненията му, задето не е доставил главите като доказателство, и уверенията му, че ако кралицата се съгласи на този съюз, той с удоволствие би убил нужния брой врагове за по-малко от пет години и при неуспех ще се откаже от живота си.

— Само хиляда ли? — беше попитала тя, прекъсвайки последвалата напрегната тишина. — Нека са три хиляди и ще благоволя да обмисля предложението. Междувременно можеш да получиш капитански пост в гвардията ми и ще те направя посланик при твоя народ. Върни се в планините и им кажи, че дните на робство са свършили и че ще платим справедлива цена за всички метали, които те биха пожелали да ни продадат.