Антъни Райън - Огнената кралица

Неволно направих крачка към нея и от ярост ръцете ми се свиха в юмруци.

— Това момче не е за теб!

Ръката ѝ се измъкна от гънките на роклята и ножът в нея блесна на лунната светлина. Тя приклекна в бойна поза, принуждавайки ме да спра.

— Това момче ще довърши разрухата на Обединеното кралство и ще продължи нататък, за да завладее Воларианската империя — каза тя. — Неговите деца ще построят могъща флота, която ще отнесе алпиранската цивилизация до всички краища на света. Нима тази перспектива не буди радост у теб, милорд? Определено будеше у твоя любовник.

Направих още една крачка напред и тя скочи. Ножът ѝ проблесна точно толкова близо, колкото да ме накара да отстъпя.

— Лъжкиня! — изръмжах аз.

Тя се засмя, пронизително и радостно.

— Той беше толкова умен човек. Така начетен и очарован от възможностите, предлагани от хората с необичайни дарби. Ние не го покварихме, Верниерс. Не го съблазнихме. Той дойде при нас, но както обикновено, острието на Ал Сорна се намеси, за да усложни плановете ни.

Яростта ми прогони всякакъв разум и аз се хвърлих срещу нея, без да ме е грижа за ножа. Тя се отдръпна ловко встрани, гъвкава и бърза като танцьорка.

— Ако не ми вярваш — каза, като спря и посочи към ръба на скалите, — защо не питаш него?

Тъкмо се канех да скоча пак към нея, но спрях, когато нещо се появи трептейки пред очите ми в чернотата отвъд скалите, нещо, което се разгоря за миг до ослепително бял огън, преди да придобие позната форма.

Стоях като вкопан и очите ми шареха по лицето му. Всички мисли бяха излетели от главата ми, освен една.

— Селиесен!

Той стоеше там и се усмихваше, с усмивката, която познавах толкова добре, облечен в простите одежди, които предпочиташе да носи — всъщност точно същите дрехи, в които го бях видял за последен път. Бих предпочел да напиша, че не съм имал представа, че това е илюзия, че съм бил напълно заблуден и разумът ми е бил замъглен от зловещата прецизност на крадената дарба на Пратеника, но това би било лъжа. Знаех, че пред мен стои призрак, знаех, че ме мамят към смъртта ми, когато се втурнах към върха на скалите и завиках името му. Но просто не ми пукаше.

Когато стигнах на стъпка от ръба, той изчезна, угасна като пламък на свещ под вятъра. Извиках от скръб и чувство на горчиво поражение, свлякох се на колене и продължих да го зова в безразличния мрак. Единственият отговор беше тихият шепот на вятъра в тревите.

Обърнах се от силен гъргорещ звук зад мен и видях как Форнела измъкна нож от шията на Джервия, и от нея пръсна кръв, докато воларианката я държеше права.

— Трябваше да вземеш ножа на тъмничаря — промърмори тя, преди да отблъсне тялото с гримаса.

Смъкна се на колене, когато се приближих. Този път умората ѝ беше явна и непресторена, а усмивката ѝ — насилена.

— Дължах ти един живот, нали, милорд?

Отидох до тялото, като се борех с гаденето, и го вдигнах, обърнах към нея раната, от която още бликаше кръв.

— Пий — казах.

За секунда тя загледа с отнесен интерес течащата кръв, после извърна очи.

— Не.

— Това ще те възстанови…

— Вече съм възстановена. Моля те, махни тази твар от погледа ми.

Оставих трупа да се изплъзне от ръцете ми и пристъпих към нея, за да я уловя, преди да падне. Тя се облегна на мен, дъхът ѝ излизаше бавно и накъсано.

— Скоро ще се зазори — прошепна.

Можех да видя само блед светлик на хоризонта — зората щеше да дойде след часове, — но въпреки това я притиснах към себе си и прошепнах в ухото ѝ:

— Да.

Чух глухия тропот на ботуши по трева, цяла рота, ако се съдеше по звука, но не си направих труда да се обърна, когато някой много едър спря до мен.

— Значи императрицата никога не ѝ е вярвала — казах.

Хеврен се поколеба, преди да отговори, и в тона му се долавяше неудобство.

— Беше любопитна да види какво ще излезе.

— Е, вярвам, че това ще удовлетвори любопитството ѝ.

— Невинността ти ще бъде обявена на сутринта. Сега тя иска да те види…

— По-късно. — Прегърнах Форнела още по-силно, усещах само слабото, чезнещо пърхане на сърцето ѝ, докато побелялата ѝ коса галеше лицето ми. — Ние с моята приятелка искаме да постоим тук и да гледаме как изгрява слънцето.

Когато Рева ги поведе към недрата на арената, той съвсем заприлича на човешко същество, като всеки друг изправен пред края си: ту умоляваше, ту се пазареше, ту гневът му избликваше в кратко безразсъдно непокорство.