Антъни Райън - Огнената кралица

— Наистина ли смяташ да рискуваш с ново минаване по леда? — попита Вейлин Алтурк.

— Шаманът каза, че през летните месеци е по-лесно. Пък и ще излезе добра история. — Той затегна един ремък на оглавника на коня и спря. — Тя беше добра жена — каза. — Ще съм горд да разказвам историята ѝ и да я добавя към преданията на малесата. Защото тя беше лоначка, а ние не бива да забравяме своите, каквито и имена да изберат.

Вейлин се отдръпна, когато талесата се качи на коня си и вдигна бойната си тояга.

— Благодаря.

Алтурк сведе поглед към него, очите му блестяха дяволито изпод дебелите му вежди.

— Един ден… — започна той.

— Лонаките ще пометат мерим хер в морето — довърши Вейлин. — Знам.

— Не — поклати глава Алтурк. — Един ден лонаките ще си отидат, ще бъдат пръснати, избити във войни или кръвта ни ще се слее с тази на мерим хер, докато историите ни бъдат забравени. Същото ще стане и със сеордите, еорилите, ледените хора и планинците. Сега го виждам. Малесата се опитваше да ни предпази от участта ни, станахме като камъни, вкопчени в планински склон. Но планините вечно се тресат и камъните винаги падат.

Вейлин го гледаше как се отдалечава и как сентарите го заобиколиха и поеха по Северния път.

— Ела с нас. — Той се обърна и видя Мъдрия мечок, възседнал Железен нокът, с костения си жезъл в ръка. — Това място е лошо, смрадливо и горещо и е прекалено далеч от зеления огън.

— Ще се видим скоро при Огледалния пролив — каза му Вейлин, но Мъдрия мечок само се усмихна, изцъка нещо на неразбираемия си език и Железен нокът се заклатушка към пътя.

Мишара дойде да подуши ръката му, докато Асторек чакаше сред вълците си. Кирал не го прегърна, дори не се усмихна. На ярката слънчева светлина белегът ѝ почти не личеше. Недалеч стоеше Давока, със сведена глава и скръстени ръце. Сбогуването им се беше оказало продължително и нелишено от злост.

— Песента ми е непостоянна, когато те гледам — каза накрая Кирал. — Сега чувам толкова много различни нотки, сякаш тя не знае по кой път ще поемеш. Някои са светли, други тъмни. Не беше така, когато се видяхме за първи път.

Мишара близна за последно ръката му и затича с подскоци след Железен нокът. Мечокът изръмжа раздразнено, когато тя го гризна игриво по задника.

— Надявам се при следващата ни среща да е по-ясна — каза Вейлин на Кирал и хвърли поглед към Асторек, който му махна весело, а вълците му моментално изригнаха в общ вой. — Радвам се, че твоята песен те отведе до щастието.

— Добре ще е да половувам отново — каза тя. Поспря да хвърли последен поглед към Давока, преди да се качи на коня си. Той гледа подире им, докато вдигнатият от тях прах се разнесе над Северния път, макар че още дълго продължи да чува вълците.

— Обещах, че ще се върна — каза Френтис и вдигна раницата си. — Макар че дадох това обещание на човек, който вече е мъртъв. А аспект Арлин ми заръча да основа съвместна мисия с Петия орден.

„Все още са се вкопчили в това — помисли си Вейлин, докато следваше Френтис по кея. — Въпреки цялото придобито знание Вярата си остава и се мъчи да се разрасне.“

— Пък и освен това — продължи Френтис — имам чувството, че кралицата ще е по-спокойна, ако ме няма.

Вейлин не можеше да намери аргумент против това — кралицата си оставаше все така ледена в присъствието на брат му и той знаеше, че помни отлично последните му думи към императрицата. Все пак, като главен участник в онова, което бързо придобиваше популярност като Великото освобождение, статусът на Френтис сред освободеното население се беше извисил до почти митични пропорции. Навсякъде бившите роби спираха, за да му се поклонят, някои се завтичаха към него с пламенни благодарности и дарове. А и не всичките му почитатели бяха роби: много свободни граждани го бяха видели да се бие, за да ги спаси от арисаите.

— Знаеш, че в Пределите винаги има място за теб — каза Вейлин. — Ако някога ти дотегне от Ордена.

— Този ден никога няма да настъпи, братко. Мисля, че го знаеш. — Френтис спря недалеч от трапа и вдигна очи към групата чакащи го, наредени покрай перилата на кораба. Сестра Иллиан, която се взираше някак сурово във Вейлин. Косматият капитан, който си разменяше пиперливи шеги с бившия роб. И лудият инструктор Ренсиал, който се подпираше на патерици и се мръщеше срещу Вейлин така, сякаш се мъчи да си спомни името му. „Сега той си има собствен орден“, помисли Вейлин и усети в гърдите си жилване на ревност, примесено със задоволство.