Антъни Райън - Огнената кралица

— Момичето лъжеше — продължи Форнела. — И най-слепият глупак може да го види.

— Да, и ако ме съдеше състав от слепи глупаци, може би щях да имам шанс. Обаче ще има само един съдник и тя изобщо не е сляпа. Както и да е, дори тя не може да ми откаже правото да говоря след осъждането си. Мога само да се надявам, че нечии уши ще чуят предупреждението.

Въпреки спокойствието ми — което, признавам, все още ме озадачава — онази нощ сънят ми убягваше. Бях прекарал вечерта, подреждайки ръкописа си и нахвърляйки план за Раулен за завършването на последните глави. Той се беше съгласил да отнесе копия на неколцина избрани учени, които познавах от по-рано, макар да таях подозрения, че онези, които не го изгорят на мига, може да се опитат да го представят като свой собствен труд. Друго копие щеше да бъде предадено на брат Харлик във Варинсхолд, където поне щеше да намери подслон във Великата библиотека, която той се надяваше да възстанови. Докато малкото зарешетено прозорче над леглото ми потъмняваше, взех перо и надрасках на един празен лист думите: „История на Обединеното кралство“. Останах леко огорчен, че почеркът ми съвсем не е толкова елегантен като този на Раулен. После сложих листа най-отгоре върху спретнатата купчинка.

Легнах, макар да знаех, че няма да мога да заспя, и се замислих за нещо, което пораждаше у мен професионално съжаление. „Така и не чух целия разказ на Ал Сорна.“

Някъде след полунощ полудрямката ми беше прекъсната от тихо скърцане. Надигнах се и сърцето ми подскочи при гледката на бавно отварящата се врата на килията.

„Решила е да не чака процеса“, помислих си. Цялото ми спокойствие се изпари и се огледах отчаяно за някакво оръжие. Раулен обаче беше прекалено стриктен тъмничар, за да позволи на един затворник други пособия освен малкия дървен свещник, на чиято светлина пишех.

Очаквах да е Хеврен, или по-вероятно някой безименен имперски служител с умението да придава на убийството убедителен вид на самоубийство. Вместо това видях слабичка фигура в черна рокля, с ококорени от уплаха очи, която ме подкани с отчаяна настойчивост. „Джервия.“

За секунда можех само да се взирам смаяно, докато тя продължаваше да ми прави знаци, с все по-трескави движения, после скочих от койката, облякох се бързо и отидох при Форнела. През всичките тези седмици тя спеше по-дълбоко от мен, дали заради бързото си състаряване или от успокоена съвест, не знам. Както и да е, трябваха ми няколко опита, докато я събудя, и още няколко, за да я измъкна от леглото.

— Какво прави тя тук? — прошепна Форнела, смръщила сбръчканото си чело, докато гледаше как Джервия се върти нетърпеливо в коридора.

— Не знам — казах и се върнах при койката си, за да си нахлузя обувките. — Но ни е предоставена отворена врата и аз поне смятам да я използвам.

Когато отидох до вратата, Джервия сложи ръка върху устата ми, за да възпре шепнещите ми въпроси, и тръгна, като ми даде знак да я следвам. Погледнах назад към Форнела, която вече беше облечена, но не по-малко подозрителна.

— Не съм сигурна дали мога да тичам — промърмори тя, като дойде до мен и ме хвана за ръката.

Поведох я по коридора покрай другите килии — всички празни, както забелязах, — към мястото, където Джервия ни чакаше до решетъчната порта. Заковах се внезапно при вида на Раулен, който стоеше отстрани и я държеше отворена.

— Всичко е наред — прошепна Джервия. — Той не ни вижда.

Пристъпих към тъмничаря и огледах лицето му. Очите му бяха фокусирани, само че не върху мен, а на устните му играеше блажена усмивка: лицето на мъж, който вижда нещо отдавна лелеяно.

— Ти си направила това — промърморих на Джервия, като се промуших покрай туловището на Раулен, за да застана до нея.

Тя се усмихна нервно.

— Дъщеря му умря при Марбелис. Аз му я върнах.

„Надарена“, осъзнах аз и хвърлих пак поглед към тъмничаря, възхищавайки се на чувството му за дълг. „Толкова много години Убиецът на Надеждата беше в ръцете му, а той никога не е потърсил възмездие.“

— Няма да трае дълго — каза Джервия и ме подръпна за ръкава.

Преведе ме през скромните покои на Раулен и излязохме в северното крило на двореца, където спеше армията имперски слуги и имаше различни складове. Срещнахме само двама стражи, които също като Раулен изглеждаха съсредоточени върху някаква илюзия. Видях как Джервия бърше лице с маншета си, забелязах тъмното петно кръв върху кожата ѝ и се зачудих колко ли усилия ѝ струва да уреди това бягство.