Антъни Райън - Огнената кралица

— Защо да се стремя към невъзможното? — попита той Вейлин. — След като безкрайната алчност на човечеството може да го направи вместо мен? Това трябваше да е ролята на воларианците, след като я оформя така, че да служи на целта ми. Изобщо не им хрумна да се запитат защо винаги се грижа да няма достатъчно Надарени, независимо колко развъждат в ямите си. Аз просто давах благословията си на повече от техните благородници, така че винаги да се нуждаят от още, да са принудени да разширяват територията си — империя, създадена да завладее света в търсене на надарена кръв, тласкана от жаждата им за вечен живот. Всичко това беше погубено от теб и другите тук. Дело на вълка, предполагам. Но така или иначе, няма значение.

Вдигна меча над главата си, обърна се към трибуните и извика пронизително:

— Чуйте! Старите богове възкръснаха в мен! Велика сила тече във вените ми! Вижте моята благословия!

Приближи се до императрицата и притисна меча към плътта на ръката си. Направи къс, но дълбок срез. Поднесе раната към лицето ѝ и остави кръвта да покапе върху устните ѝ.

Отначало тя почти не реагира, устните ѝ само потръпнаха едва-едва, но скоро устата ѝ се отвори по-широко, за да може кръвта да се стече в гърлото ѝ. Гърбът ѝ се изви в дъга. Съюзника отстъпи, докато конвулсиите ѝ продължаваха, захвърли меча и откъсна парче плат от ризата си, за да превърже раната.

— Тъй като ми отнехте империята — каза той на Вейлин, стиснал със зъби плата, докато го затягаше, — ние ще си направим друга.

Дойде при него, като поспря още веднъж до Лирна, чиито очи се стрелкаха трескаво върху съвършеното ѝ лице.

— Тя ще бъде кралицата спасителка, дошла от другата страна на океана, за да избави воларианския народ от кошмарното царуване на императрица Елвера. А ти — ухили се той на Вейлин — ще си великият ѝ и благороден генерал. Помисли за армиите, които ще изградите заедно, за земите, която ще завоювате. И във всяка завладяна от вас земя ще издирвате Надарените.

Усмивката му се изпари, когато се приближи до него, всяка преструвка за човечност се свлече от лицето му и чистата злоба на създанието се разкри в треперливо озъбване.

— И ще ги принасяте в жертва на новия си бог. Това може да отнеме десетилетия, може да те накарам да заченеш синове на моята кралица марионетка, за да могат те да продължат делото. Но с времето всеки Надарен на този свят ще изчезне и най-после ще мога да продължа нататък.

Пристъпи още по-наблизо и гласът му се понижи до шепот.

— Сивите камъни бяха основите на нашето величие, приемници на спомените и мъдростта, способни да пренасят мислите ни през огромни разстояния. С тях ние изградихме епоха на мир и мъдрост, а после намерихме черния камък и го сметнахме за още една благословия. Ах, какви дарби даваше той! На жена ми — умението да изцелява, на брат ѝ — способността да прониква през мъглите на времето. Такива чудесни дарби, но не и за мен. За мен той имаше проклятие. Знаеш ли какво е да живееш в свят на хармония, в свят, неопетнен от алчност, и да притежаваш истинска сила? Силата да командваш с едно докосване, силата да принудиш човек да убие. Аз не я исках, исках нещо по-добро, нещо повече. Ала черният камък има само един дар. И ти позволява да го докоснеш само веднъж. Защото, както разбраха за своя сметка онези, които го изкопаха от земята, докоснеш ли го веднъж, получаваш дар, докоснеш ли го два пъти, губиш душата си.

— И така, година след година, десетилетие след десетилетие, аз потисках дарбата си. Построих градове, учех хората, пръсках мъдрост по земята и нито веднъж не я използвах. И какво получих за награда? Жена ми се пожертва, за да спаси народ от диваци, които нямаха достатъчно ум даже да напишат собственото си име. Този свят, ах, този свят на несъвършени зверове, които си въобразяват, че са над природата! Каква вярност му дължах? Защо да не взема онова, което ми е било отказвано? — Замълча за миг, после продължи: — Вече не помня името му, но той беше първият, който докосна черния камък, първият, получил дарба. Велика сила. И също като мен, предпочиташе да не я използва. Макар че в някои случаи я демонстрираше, държеше доброволци замръзнали в продължение на часове — безобидно забавление, би могъл да си помисли човек. Но аз я видях каква е наистина: бариера, противодействие на силата, която бе дадена на мен… С времето станахме големи приятели. Когато старостта го налегна и той почна да се замисля за предстоящите му несгоди, не беше трудно да го склоня на едно последно приключение, да докосне за втори път камъка, което би му спестило толкова болка, би оставило тялото му празно, докато дарбата му се задържи в кръвта му.