Антъни Райън - Огнената кралица

— Лейди Дарена? — попита тя и погледът ѝ обходи групата зад него.

Той я погледна в очите и поклати глава. Видя кратката тръпка на загубено самообладание и как лицето ѝ се помрачи от искрена скръб.

— Това е… голяма загуба, милорд.

Погледът му беше привлечен от задавен звук зад нея. Той видя още едно тяло, проснато до чудовищната маймуна, чиито очи не бяха вперени в него, а във Френтис. Устните на жената се раздвижиха в някакъв поздрав и от тях върху пясъка пръсна кръв.

— Представям ви императрица Елвера, владетелка на Воларианската империя — каза кралицата.

Вейлин видя как Френтис пребледня и се размърда, сякаш неспособен да откъсне очи от умиращата жена, докато тя продължаваше да мълви нещо. Взря се в своя брат, докато той не се обърна, срещна погледа му и го задържа с надеждата, че той помни задачата си. Френтис кимна едва-едва и се извърна от императрицата, с което предизвика жалния ѝ стон. Тя задращи по пясъка в отчаяни усилия да се приближи до него.

— Аз също искам да ви представя някого — каза Вейлин на кралицата и даде знак на гвардейците на Орвен да доведат Съюзника.

— Твоят неостаряващ Надарен? — попита кралицата, като огледа критично вързания мъж. Той отвърна на погледа ѝ с разсеяно кимване и вдигна очи към трибуните, примижал във внимателна преценка.

— Не точно — каза Вейлин. — Не знам истинското му име, но сме свикнали да го наричаме Съюзника.

— Това име никога не ми е харесвало — отбеляза Съюзника тихо: — Може би в идните години ще можете да измислите нещо по-добро. По-поетично. Виждате ли, решил съм да стана бог.

Вейлин отвори уста да му заповяда да млъкне — и замръзна. Опита се да вдигне меча си, но откри, че ръката му е неподвижна. Опита да се обърне към Френтис, но шията му отказа да помръдне. Всяко чувство се бе оттекло от крайниците му, движеха се само гърдите му, които продължаваха да вдишват, и очите му, които се стрелкаха насам-натам с паническа скорост. Виждаше кралицата, замръзнала със същата свъсена физиономия на внимателен оглед, а близо зад нея лорд Илтис, неподвижен като статуя, също както и всяка друга жива душа пред очите му, даже хората по трибуните горе. Сега на арената цареше тишина с изключение на предсмъртните хрипове на императрицата и звука от тихите стъпки на Съюзника по пясъка, когато се приближи до Вейлин и се взря в очите му.

— Ти ме попита за дарбата ми — каза той. — Ето я, или поне една от тях. Минаха толкова години, откакто съм я използвал на този свят без нуждата от посредник. Сега не е толкова уморителна, благодарение на теб и неостаряващия ти приятел. Виждаш ли? — Той завъртя глава наляво-надясно. — Няма кръв. Подозирам, че това тяло ще ме поддържа доста време. Може би до гибелта на този свят, макар че нямам желание да видя това.

Той се отдалечи, като поспря да се взре внимателно първо в Лирна, после в Рева, едва видими в ъгъла на полезрението на Вейлин и също така неподвижни като всички други.

— Толкова добре е направена — каза Съюзника, като задържа поглед върху Рева. — Жалко ще е да я развалям, но тази тук ще има нужда от награда, ако искам да продължи да ми служи като куче.

Отдръпна се и отиде до императрицата, единственото тяло наоколо, което не беше замръзнало, макар че движенията ѝ вече се ограничаваха до леко потръпване. Съюзника клекна до нея и се наклони назад, за да притисне овързалите го въжета към стоманените нокти, стърчащи от лапата на мъртвата маймуна. Направи гримаса от усилието и се раздвижи нагоре-надолу няколко пъти, докато вървите поддадоха.

— Ах… — въздъхна Съюзника, стана и захвърли настрани въжетата на Алтурк. — Така е по-добре. — Разкърши ръце, а после пак приклекна да огледа императрицата. Присви устни при вида на слабата искрица, която се виждаше още в очите ѝ, после изсумтя доволно.

— Често са ме наричали високомерен — каза той и вдигна поглед към Вейлин. — И е вярно, че малко неохотно признавам провалите си. Но след толкова много години започнах да ценя повече смирението. Провалих се, разбира се, и Лионен ме измъчва до смърт заради това. Но ме погуби не толкова намерението, колкото методът. Той беше несъвършеният. Да се опитам да избия всеки Надарен на този свят сам-самичък, даже предвид способността ми да подчинявам всяка достатъчно злонамерена душа на своята цел, се оказа прекалено мащабна задача. Но разполагах с предостатъчно време да измисля нов подход.

Наведе се, вдигна от пясъка един къс меч, пъхна крак под тялото на императрицата и я обърна по гръб.