Антъни Райън - Огнената кралица

— Разбира се, не знаех — продължи той. — Не осъзнавах какво ще освободя. Разбираш ли, ние докоснахме нещо. Когато се пресегнахме в Черния камък. Докоснахме нещо отвъд този свят. Друго място, място, където царува онова, което вие наричате Мрачното, място на пълен хаос. Като накарах такава могъща душа да докосне камъка, аз пробих воала между световете и го пуснах в нашия, и то плъзна по целия свят като чума, вкопчи се в някои хора, просмука се в кръвта им, така че с всяко поколение да се раждат още, и създаде капан за душите им. Защото ние ги бяхме направили реални, давайки им място, където да обитават, бяхме създали човешката душа. Бяхме създали живот след смъртта. Точно те ме задържат в Отвъдното. Тяхната сила ме крепи, подхранва, държи ме окован в този вечен затвор. Толкова упорито се опитвах да не го правя, но дори там, в място без форма и чувства освен безкрайния студ, дори там инстинктът да се храниш е неустоим и ако тук не остане никой от тях, няма да има какво да ме поддържа, когато реша да се отърва от тази плът.

Той отстъпи назад и чуждият му лик си възвърна предишната любезност.

— Честно казано, не бях сигурен, че ще мога да те подчиня на замисъла си. В някои души просто липсва достатъчно зло, за да станат от тях добри инструменти. Но после те видях как отсече главата на онова животно на север. Не си мисли, че не съм щедър. — Той вдигна ръка и посегна към челото на Вейлин. — Ще направя и теб бог, ако искаш.

Ръката спря, само на сантиметър-два от кожата му, и Съюзника се опули смаяно към юмрука, стиснал го за китката.

— Семето поникна — каза му Френтис.

Съюзника хвана с другата си ръка юмрука на Френтис и лицето му се изкриви и почервеня; без съмнение се мъчеше да призове дарбата си. Френтис смъкна ръката му, блъсна го назад и го повали на колене.

— Те са навеки свързани с мен — озъби му се Съюзника и махна към замръзналите фигури около тях. — Докато съм жив в този свят, те са мои. Само смъртта на тази плът ще ги освободи.

Френтис не му обърна внимание, очите му се насочиха с очакване към отворената врата в северния край на арената.

— Значи затова Ревек се беше вкопчил толкова задълго в черупката си. — Съюзника се изкикоти дрезгаво. — Ако беше взел друга, щеше да стане пак податлив на моето докосване. Затова ти даде своята кръв, за да те освободи, както бе освободил себе си. — Веселието му се изпари и той изсъска срещу Френтис, очите му бяха пламнали от гибелна заплаха. — Не трябваше да разкриваш малката си тайна, момче. Единственото, което постигна, е, че гарантира смъртта на всички, обвързани по-рано от волята ми. Макар че това може да ми отнеме години. Да не би да си въобразяваш, че времето е някаква пречка за мен? Вековете, които прекарах в Отвъдното…

Френтис го шибна по главата с такава сила, че Съюзника падна зашеметен.

— Изглеждаш ми прекалено страхлив за бог.

— Любими!

Тя стоеше до тялото на маймуната, червена от главата до петите, ала отново цяла, дупките в гърдите ѝ се бяха затворили и изгладили. Лицето ѝ беше лице на непозната, но погледът ѝ си беше същият: самоотвержена привързаност, неприкрита любов.

— Доведе ли лечителя? — попита тя.

Той погледна пак към вратата и видя как лоначката извежда Лекран и политаите на арената. Вейлин беше казал на лоначката да изчака, докато песента ѝ ѝ каже, че е безопасно. Плетача вървеше начело на политаите, вперил очи в Съюзника.

— Виждам, че си го довел — отбеляза жената. — Но не мисля, че това вече има значение. Изглежда, брат ти си е намерил по-добър съсъд.

Той се обърна пак към нея и видя, че е вдигнала един къс меч от пясъка и тръгва решително към кралицата.

— Недей! — каза той и застана на пътя ѝ.

Тя спря и въздъхна недоволно.

— Тя те отне от мен — обясни му е нетърпеливия си наставнически тон. — Трябва да има разплата.

— Да. — Той вдигна меча си. — Да, трябва.

— Не разбираш ли? — избухна тя, обзета от внезапен гняв, и посочи Съюзника. — Сега той е прекършен. Аз ще пия от него, ще му взема дарбите. Този свят може да бъде наш.

— И какво ще го правиш? Днес преминах с бой през град, пълен с ужаси, всичките твое дело. Как може да си въобразяваш, че ще те оставя да направиш същото с целия свят?

— Защото ме обичаш! — Очите ѝ бяха красиви. Тъмни бистри вирове насред бледата маска на лицето ѝ, лишени от всякаква жестокост, но напълно луди.

— Ти си болна — каза ѝ той. — А аз доведох лечителя…

Тя извика от безсилие и опита да се шмугне покрай него, насочила меча си към незащитения гръб на кралицата. Той отби острието със своето и понечи да я сграбчи за китката с надеждата да я обезоръжи. Но тя беше твърде бърза, извъртя се и замахна, и мечът ѝ се впи в рамото му.