Антъни Райън - Огнената кралица

Асторек спря един мъж, оплешивяващ сив на средна възраст с малко момченце, вкопчено в него. Мъжът отговори отсечено на въпросите му, привичното раболепие надделяваше над страха му.

— Императрицата е насъскала арисаите си срещу града — каза Асторек и пусна сивия, който забърза нататък. — Убиват всички. Той, изглежда, мисли, че това е наказание, задето не са отишли на арената, макар че тя така и не би могла да ги побере всичките.

Вейлин се обърна към Съюзника, който гледаше минаващите бегълци само със смътен интерес, и попита:

— Това твое дело ли е?

Съюзника сви рамене и поклати глава.

— Тя си беше луда още преди да я взема. А тези хора винаги са будели омразата ѝ.

След около миля се измъкнаха от бягащата тълпа и навлязоха в града. В източната част, в която, изглежда, живееха търговците, имаше много складове и канали, чиито тъмни води бяха пълни с плаващи трупове. Тук-там на пътя им се изпречваха замаяни хора, ранени или изпаднали в апатия от шок. Ужаси ги посрещаха на всеки ъгъл, жени ридаеха над убити деца и неразбиращи мъничета побутваха падналите си родители. Вейлин затвори сърцето си за всичко това и смушка Драскун да ускори ход, вперил очи в сводестата грамада на арената, издигаща се в центъра на града. Хвърляше постоянни любопитни погледи към Кирал, която можеше само да потвърди настойчивата нотка в песента си.

След мъчителна едночасова езда навлязоха в парка около арената и Вейлин пришпори Драскун в галоп, щом чу надигащата се какофония откъм голямата червено-златна сграда. Мярна нещо с крайчеца на окото си, обърна се и видя редица хора, тичащи към южната ѝ стена, може би петстотин души, всичките въоръжени. Погледът му се насочи към фигурата в челото и той различи тъмносиния плащ и познатия прецизен бяг. Изви Драскун наляво и препусна да пресече пътя на тичащите бойци. Накрая дръпна юздите и вдигна ръка.

Френтис размаха меча си и редицата спря.

Представляваха странна шайка, мъже и жени с най-различни брони, по които личаха белези от скорошна битка, някои във воларианските цветове, други явно алпирански или от Кралството. Вейлин въздъхна с облекчение, щом видя Плетача, застанал сред единствената група в цялото множество, която имаше истински войнишки вид.

— Братко! — поздрави го Френтис и изтича при него. Вейлин бе поразен от вида му: Френтис бе оплескан с кръв и сажди от главата до петите. Все пак намери утеха в погледа му — състарен, откакто го бе видял за последно, но твърд и лишен от лудостта, която сякаш бе обхванала този град.

Вейлин кимна към Плетача и добре подредените воларианци около него.

— Това варитаи ли са?

— Сега се наричат политаи — каза Френтис. — На стар волариански това значи „освободени“.

Вейлин погледна през рамо, щом се приближиха гвардейците на Орвен и сентарите, а между тях Съюзника, който сега изглеждаше доста по-нащрек. Вейлин забеляза, че по устните му играе усмивка. „Вече няма нужда да крие очакването си.“

— Освободени — повтори той, обръщайки се пак към Френтис. — Също като теб, братко.

Френтис кимна и се намръщи озадачено.

— Лейди Рева — каза той и посочи с меча си към арената. — Разполагам със сигурна информация…

— Знам. — Вейлин слезе от гърба на Драскун, изтегли меча си и закрачи към арената, като даде знак на Френтис да го последва. — Нямаме много време — каза тихо, — така че слушай добре…

Докато излезе на арената, всички звуци на битка бяха утихнали. Забавиха ги няколко куритаи в лабиринта от коридори, довел ги дотук, но сентарите и гвардейците бяха достатъчно многобройни и умели, за да ги посекат без затруднения. Щом Вейлин стъпи на пясъка, погледът му се плъзна по трибуните и той откри, че са само една трета пълни с нервни групи волариански граждани, които се държаха възможно по-далеч от ротите на Кралската гвардия и кумбраелските стрелци. Кралицата стоеше по средата на арената и разговаряше усмихнато с Рева, близо до нещо, което приличаше на чудовищна маймуна, лежаща мъртва с щръкнало от гърба ѝ копие.

Рева изтича при него, щом се приближи, и го прегърна.

— Този път закъсня — укори го и го плесна закачливо по бузата.

Той кимна и се насили да се усмихне, после се поклони на кралицата, която се приближи да го поздрави.

— Ваше величество. Радвам се да ви видя в добро здраве.

— И аз вас, милорд. — Погледът ѝ му се стори странно хладен, а откритата усмивка, с която го бе дарявала в миналото — по-сдържана. „Най-великата завоевателка в историята на Кралството — напомни си той. — Сега вече е нещо повече от кралица.“