Рейчъл Хокинс - В плен на магията

— Ама сериозно ли? Искаш да си свързана с мен завинаги? Защото, ако смяташ, че ще те пусна отново в тялото си дори за секунда… По-добре си помисли пак!

— Ама аз не искам пак да влизам в тялото ти — отвърна тя и лицето й се разкриви в гримаса. — Уф, това прозвуча отвратително. Както и да е. Просто искам да остана тук, поне засега.

— И защо?

Тя рязко вдигна ръцете си във въздуха.

— Защото си ми приятелка! Сега доволна ли си? Защото, докато помагах на теб и бандата загубеняци през последните няколко седмици… уф, забавлявах се. Или поне се забавлявах повече, отколкото смятах за възможно — като се има предвид, че съм мъртва.

Странно, но се трогнах.

— Разбирам те, Елодия — казах възможно най-меко. — А и честно казано, при мисълта да изчезнеш напълно ми… — Гърлото ми изведнъж се стегна. Опитах се да прикрия изблика на емоция с кашлица. — Но не можеш да останеш свързана с мен завинаги. Не е честно спрямо никоя от двете ни.

— А има ли възможност да прехвърлиш някак връзката? — попита тя. — Всички други призраци тук са свързани с острова. Можеш ли да направиш това за мен?

Замислих се. Силите ми се раздвижиха в мен и ми дадоха отговор.

— Да, бих могла. Но това означава, че завинаги ще си прикована към остров Грималкин. Ще бъдеш сама с другите призраци, които го обитават.

Елодия изчезна, а аз възкликнах раздразнено:

— О, стига де!

Почти веднага обаче тя се появи отново. Носеше се във въздуха на няколко метра от мен, близо до склона на хълма, отвъд който беше езерото. Размаха ръце — знак да я последвам — и се скри зад него.

Въздъхнах дълбоко и се изкатерих по хълма. Стигнах билото му и се наложи да засенча с ръка очите си, за да ги предпазя от отразената от водата светлина.

— Леле! — възкликнах, когато спрях до Елодия. — Езерото никога не е било така красиво! И виж, тревата ей там съвсем не изглежда като мъртва…

Думите заседнаха в гърлото ми. Притиснах длан към устата си.

По брега на езерото вървеше Кал. Или по-точно, призракът му. Толкова бе блед, че едва го различавах, но нямаше как да сбъркам широките му леки крачки. След миг той коленичи и прокара ръката си над едно петно сива трева, която на секундата отново стана жизнена и яркозелена.

После вдигна поглед към хълма, на който бях застанала, и леко ми махна с ръка. Отвърнах на жеста му, а по лицето ми започнаха да се стичат сълзи.

— Вижда ли ме? — запитах Елодия. — Или само теб?

— Вижда те — отговори ми тя.

След миг добави с известно прискърбие:

— Не смятам, че на мен би ми се усмихнал по този начин. — Устните й се извиха в дяволита усмивка. — Или поне не още. Разполагам с цялата вечност, за да променя мнението му за мен.

Знаех, че се шегува, но аз самата бях съвсем сериозна:

— Грижи се за него, става ли?

— Ще се грижа — промълви тя с неочаквано нежно изражение на лицето.

Магията, с която освободих Елодия от себе си и я свързах с острова, бе съвсем проста и лесна. Но признавам, че искрено се натъжих след изчезването на крехката магическа връзка помежду ни.

Когато Арчър и Джена ме откриха, Елодия вече си бе тръгнала. Кал също се бе стопил, макар че сега всичката трева около езерото бе зелена.

— Ето те — каза Джена, когато с Арчър изкачиха хълма.

— Да, извинявайте — отвърнах и отидох при тях. — Трябваше да помисля за много неща.

— Обзалагам се — подхвърли Арчър и обви с ръка кръста ми. — Е, значи им каза, че си съгласна?

— Да. Смяташ ли, че е глупаво?

— Мисля, че е опасно — обърна ме той към себе си. — Мисля също, че си полудяла. Но „опасна“ и „луда“ са две от качествата, които най-много обичам у теб. Така че, не, не смятам, че е глупаво. Макар да съм леко разочарован от условието, което си поставила. Вместо да поискаш отново да отворят „Хеката“, можеше да си издействаш… знам ли, почивка на Карибите с гаджето си.

Той сведе глава да ме целуне, а Джена прочисти гърло.

— Ъ-ъ, знаете ли какво? Сигурна съм, че по правило и вампирите с второстепенни роли получават награда.

Арчър я побутна на шега по рамото:

— Ами като се върнем от Карибите, може да те отведе в Трансилвания, например. Как ти звучи?

Тя го удари с юмрук по ръката, но в жеста й личеше привързаност. Изведнъж отново ми се доплака, затова се измъкнах от прегръдката на Арчър и заявих:

— Всички ваканции трябва да почакат, докато приключа с учебната година.

И двамата ме зяпнаха неразбиращо.

— Да, това е второто условие — обясних аз. — След като отново отворят „Хеката“, аз… ще остана тук. Само до края на годината — побързах да добавя. — Не за цял живот. А пък колежът е другата част от сделката, така че и в колеж ще отида след „Хеката“. Но, ъ-ъ… ще поддържаме връзка. Има достатъчно заклинания за целта.