Рейчъл Хокинс - В плен на магията

Баща ми тръсна глава и повдигна листа в ръката си.

— Не съм дошъл да обсъждаме личния ми… живот. Дойдох заради това писмо. Пристигна тази сутрин, изпращат го от Съвета.

Рязко изправих гръб на стола си:

— Съвета ли? Ама за онзи Съвет ли говориш? Той вече не съществува! Да не си сбъркал нещо? Сигурно става дума за Съвета за най-подходящата зърнена закус…

— София! — спря ме баща ми с поглед.

— Съжалявам. Шашнах се.

— Разбирам те, скъпа — каза той с лека усмивка. — И ако трябва да съм напълно честен, мисля, че имаш основания.

След което ми подаде листа, който се оказа официално писмо. Адресирано бе до баща ми, но още в първия абзац забелязах името си. Оставих го на масата, да не би някой да забележи как треперят ръцете ми.

— Сова ли го донесе това нещо? — измърморих. — Моля те, кажи ми, че е дошло…

— Софи! — възкликнаха едновременно почти всички присъстващи.

— Стига, Мерсер — каза Арчър и въздъхна раздразнено.

Поех си дълбоко въздух и започнах да чета. Когато стигнах средата на страницата, спрях и очите ми се разшириха. Сърцето ми лудо биеше. Погледнах отново към баща си:

— Ама те сериозно ли?

— Да, така смятам.

Прочетох отново думите.

— Мили боже и всички ангели!

Излязох от колата. Чакълът под краката ми изхрущя. Вгледах се в къщата, която се издигаше в края на алеята.

— Е? — запита баща ми, след като се измъкна от седалката до шофьора.

Арчър и Джена слязоха от задната и застанаха от двете ми страни.

Вдигнах слънчевите очила на главата си и заявих:

— Ами по-добре изглежда. Е, все още е зловещо и странно, но в нормални граници. Както си беше преди.

„Хеката“ блестеше с прясно боядисана фасада. Прозорците бяха поправени. Папратта от двете страни на входа отново беше яркозелена и някой бе ремонтирал дупката в предната веранда. Но дърветата край училището все още бяха безжизнени и почернели, а тревата сивееше.

— Вероятно никога няма да бъде същото — каза мама, която тъкмо бе заобиколила колата.

— А може би това е за добро — казах аз с въздишка.

— Как мислите, какво ще правят със сградата? — зачуди се Джена.

— Честно казано, иска ми се да я изгорят — отсече Арчър. — И като са започнали, най-добре да потопят и острова.

Тръгнахме към къщата. Откъм морето подухна бриз и развя косата ми. Вътрешността на училището вече не изглеждаше така запусната и мръсна, но ми се стори, че атмосферата винаги щеше да бъде някак тъжна. А може би това беше просто илюзия.

Минахме покрай прозореца с витража и аз вдигнах поглед. Доволна бях, че са го възстановили и главите на ангелите отново си бяха на мястото. Огряно от есенното слънце, цветното стъкло хвърляше красиви отблясъци. Когато приближихме балната зала, тихото мърморене, което се разнасяше от нея, се усили.

— Нервна ли си? — попита мама и ме хвана за ръката.

— Не-е — отговорих. Само дето блеех като овца и се съмнявам, че успях да я убедя.

Разнообразните по форма и цвят маси вече ги нямаше, а на тяхно място в залата бяха наредени множество черни столове, на които обаче не седеше никой. На подиума, където преди се намираше учителската маса, сега бяха поставени дванайсет стола (макар че би било по-правилно да се нарекат „тронове“). Единайсет от тях бяха заети.

Членовете на новосформирания Съвет като един се изправиха на крака, когато влязох в залата. Аз обаче на мига вдигнах ръце:

— О, боже! Моля ви, не правете така. И без това съм достатъчно притеснена.

Един от представителите на феите, грамаден мъж с изумруденозелени криле, ме изгледа намръщено:

— Като на наследник на поста председател на Съвета ви се полага определено уважение.

— Чувствам се уважавана и без подобни формалности. Честна дума.

Стори ми се, че им се иска да спорят още с мен, но в крайна сметка всички отново седнаха.

— Обмисли ли предложението ни? — попита една от жените.

Реших, че е вещица, но бе трудно да се определи със сигурност.

Вместо да й отговоря, седнах на един от черните столове.

— Може ли вместо това аз да ви попитам нещо? — Никой не кимна, но въпреки това продължих: — Защо избрахте точно мен? Тоест, ясно — аз съм демон, но и Ник е такъв. Защо не се обърнахте към него? Заради онази история… когато обезумя и уби хора ли?

Мъжът фея със зелените криле се вторачи в мен.

— Да, това е една от основните причини — каза тя. — Но не е единствената. — Жената преплете пръсти, после отпусна длани в скута си, при което видях да изскачат лилави искри. Бях права, наистина беше вещица. — Смелостта, силата на духа и… инициативността, които показа при спирането на Лара Касноф, силно ни впечатлиха. Особено заради крехката ти възраст. Ти не позволи на страха да те заслепи и направи онова, което трябваше. — След тези думи огледа колегите си. — Вероятно всички ние бихме могли да се поучим от това.