Рейчъл Хокинс - В плен на магията

— Я да си затваряш устата! — изсъска ми тя и замахна с пръсти към мен.

Отклоних заклинанието й без особени затруднения.

— А пък госпожа Касноф е била омъжена. Какво е станало със съпруга й? Кога най-после ще си го признаете? Баща ви ви е отнел всичко, а после е направил моя баща председател на Съвета. — Поклатих глава. — Това е просто магическа версия на сърдито дете, което се тръшка, за да получи внимание. Или поне щеше да бъде, ако нямаше толкова трупове. Да знаеш, че приключих с тая история! Никой повече няма да умира заради това.

И след тези думи насочих пръст към ямата и канализирах цялата си магия върху Финли и Айслин. В същия момент някой (Кал, без съмнение) метна към Лара магическа светкавица. Само че специалността на Кал бе лечебната магия, а атакуващите му заклинания бяха съвсем слаби. И това отскочи от Лара, без да й причини вреда.

На свой ред Лара вдигна ръце и насочи магически импулс към Кал, Изи и Джена. Заклинанието блъсна едновременно и тримата и ги запрати няколко крачки назад. Чух болезнените им охкания, когато се стовариха на земята. А после Лара изстреля магия към небето, някакво странно заклинание, което приличаше на пламък… и изчезна. Изскърцах със зъби, но не посмях да наруша концентрацията си. Магията в ямата бе толкова силна и толкова тъмна, че се налагаше да използвам всичките си сили, за да й се противопоставя. Всъщност нямах представа дали самата яма ги задържа, или Лара бе направила допълнително заклинание.

Бавно, съвсем бавно Айслин и Финли започнаха да се издигат. Когато бяха на метри от ръба на ямата, използвах силите си, за да ги положа внимателно на земята.

Изи и Кал се втурнаха към тях. Изи се метна върху двете отпуснати тела, а Кал се опита да ги върне в съзнание. Не смеех да си поема дъх. Най-накрая клепачите на Айслин потрепнаха, а Финли размърда пръстите на ръцете си.

Джена дойде при мен и постави ръка на рамото ми.

— Постъпи правилно — каза.

И докато гледах как Изи прегръща майка си и сестра си, осъзнах, че е права. Но когато пукотът от строшените клони, воят и ръмженето прозвучаха наблизо, някак престанах да усещам правотата на действията си.

— Джена, да си участвала в сбиване между демони преди? — запитах.

Тя вдигна собствената си кама от демонично стъкло и поклати глава:

— Не. Имам лошо предчувствие, че е много свирепо.

— Може би ще успеем да поговорим с тях — измърморих и потрих носа си с опакото на дланта. — Да седнем и да си поприказваме приятелски.

— На по чаша чай.

— О, да — в хубави порцеланови чашки. И да хапнем от онези, малките сандвичи.

Кал дойде при нас. Айслин и Финли също се изправяха на крака, но ясно виждах, че не са в най-добрата си форма.

— Не искам да убиваме тези деца — заяви Кал.

— Нито пък аз. Обаче не искам и те да убият мен — отвърнах.

— Не смятам, че в случая желанията ни имат някакво значение — намеси се Джена.

Погледнах към дърветата. Ако можеше да се съди по шума, съдбата ми се приближаваше.

И знаете ли какво? Наясно съм, че би трябвало да проявя смелост. Да използвам магията си възможно най-дълго и въобще да се държа в добрите традиции на „Смело сърце“. Само че не исках. Исках само да се разплача. Да прегърна отново майка си и баща си, да видя Арчър. Исках да се уверя, че съм постигнала нещо повече от това да отложа смъртта на Айслин и Финли с няколко минути.

Така че срещу демонските пълчища не се изправиха сурови и непоколебими воини, а една тийнейджърка, по чиито страни се стичаха сълзи, а от двете й страни бяха застанали двамата й най-добри приятели. Насреща ни — връхлитащите пъклени изчадия.

Забелязах силуета на една от феите демони. Насочваше се към нас. Припомних си острите като бръсначи ръбове на крилете й и как се бяха врязали в ръцете на Дейзи. Собствената ми ръка, която бях вдигнала в готовност, започна да трепери. Бях използвала голяма част от силите си, за да измъкна Финли и Айслин от дупката, затова сега магията ми не се вливаше в мен, а по-скоро мързеливо се въртеше около краката ми. Въпреки това имах достатъчно, за да ги задържа още малко.

Феята се приближи и вече ясно чувах плясъка на крилете й. Изстрелях заклинание. Преди обаче то да я достигне, във въздуха изхвърча нещо друго и се уви около глезена й — краят на сребрист камшик. С остър писък феята полетя към земята. Сърцето ми запрепуска развълнувано.

— О, боже! — възкликна Джена.

Нямаше нужда от повече думи. Двете бяхме виждали това оръжие и преди — онзи път, когато Окото нападнаха нощния клуб за магически същества в Лондон.