Рейчъл Кейн: Среднощна алея

За бързото прочитане и коментари от избрана група хора, между които Джаки, Шарън, Дона и Лиса. И особено Дона, която ми напомни, че ако в първо действие поставите на масата нож, не е добра идея в трето действие да го сменяте с пистолет… Благодаря, Дона!

В мига, в който телефонът в Стъклената къща иззвъня, Клеър сякаш по телепатия разбра, че се обажда майка й.

Всъщност не беше толкова телепатия, колкото най-обикновена логика. Беше обещала на майка си, че ще й се обади още преди няколко дена, и понеже не го бе сторила, майка й, както можеше да се очаква, звънеше в най-неподходящия момент.

Изводът се налагаше от само себе си.

— Недей — прошепна гаджето й Шейн (чак не й се вярваше, че наистина може да го нарича така — не просто обикновен приятел, а нейното гадже), без да откъсва устни от нейните. — Майкъл ще вдигне.

Трябваше да признае, че Шейн й даваше крайно убедителна причина да забрави за телефона, ала онова тихичко гласче, някъде дълбоко в подсъзнанието й, нямаше намерение да се откаже толкова лесно.

Така че тя слезе от скута на Шейн с въздишка на съжаление и като облизваше влажните си, изтръпнали устни, се втурна към вратата на кухнята.

Майкъл тъкмо ставаше от масата с намерението да отиде до телефона, но тя го изпревари, като не пропусна да изрече едно безмълвно „извинявай“, преди да вдигне слушалката.

— Ало?

— Клеър! О, боже, толкова се тревожех, миличка. От няколко дена се опитваме да те намерим на мобилния и…

По дяволите!

Клеър раздразнено потърка чело.

— Мамо, нали ви изпратих имейл, забрави ли? Изгубих си мобилния и още нямам нов.

По-добре да не уточнява как го бе изгубила. Нито пък да обяснява колко опасен бе станал животът й, откакто се премести в Морганвил, Тексас.

— А! — отвърна майка й. — Баща ти е забравил да ми каже. Нали знаеш, че той проверява електронната поща. Никак не си падам по компютрите.

— Да, мамо, знам.

Между майка й и компютрите съществуваха обтегнати отношения, в което нямаше нищо странно, тъй като те имаха склонността да дават накъсо, когато тя беше наоколо.

Майка й продължаваше да говори:

— Всичко наред ли е? Как вървят лекциите? Интересно ли ти е?

Клеър отвори вратата на хладилника, извади кутийка кола, отвори я и я разклати, докато мислеше дали може да каже на родителите си дори част от истината.

Виж, мамо, имах малко неприятности. Бащата на гаджето ми пристигна в града заедно с цяла банда рокери, уби няколко души и за малко не уби и нас. Това доста ядоса вампирите и за да спася приятелите си, реших да сключа договор с тях, така че сега съм нещо като роб на най-могъщия вампир в града.

Да, определено не вървеше да каже това.

Освен това, дори да го направеше, майка й нямаше да разбере. Вярно, че беше идвала в Морганвил, но всъщност не беше видяла истинския град. Хората обикновено не го виждаха. А ако това все пак станеше, те или оставаха в града, или изгубваха спомените си в мига, в който го напуснеха.

И ако по някаква случайност започнеха да си спомнят, ги сполетяваха неприятности. Смъртоносни неприятности.

Така че отговорът на Клеър гласеше следното:

— Лекциите са страхотни, мамо. Миналата седмица си взех всички изпити с отличие.

— Разбира се, че си ги взела. Ти винаги ги вземаш.

Е, да, ама миналата седмица трябваше да го направя, тревожейки се някой да не ми забие нож в гърба, а това определено може да се отрази на успеха на всеки.