Рейчъл Кейн - Среднощна алея

— Хей! — извика тя след него. — Просто се опитвах да бъда учтива.

— Е — каза Ева, докато караше Клеър на лекции, — ще ми кажеш ли какво беше това с Моника? Имам предвид, че трябва много да внимаваш с нея. Дори повече от преди.

— Звучеше ми искрено. Със сигурност не й е било лесно да дойде и да ми се извини.

Ева й хвърли един от онези погледи, допълнително подсилен от факта, че идваше от момиче с мъртвешки бял грим, катраненочерна очна линия и яркочервени устни.

— В света на Моника да бъдете приятелки, означава да правиш каквото Моника поиска и когато Моника поиска. А някак си ми е трудно да си те представя като една от безмозъчните й почитателки.

— Не! Не е… Не съм казала, че искам да бъдем приятелки, просто… ами ти попита и… — Клеър скръсти ръце пред гърдите си и се намести в седалката на древния кадилак на Ева, като се опита да си придаде упорито изражение. — Тя не ми е приятелка, окей? Ти си ми приятелка.

— Значи, когато Моника започне да води готината си тайфа в библиотеката, за да учите заедно, ти просто ще си тръгнеш? Как ли пък не. Прекалено си мила, за да го направиш. Много скоро вече ще се движиш с тях и преди да си се усетила, ще започнеш да ги съжаляваш и ще се опиташ да ме убедиш как Моника всъщност не е лоша, просто никой не я разбира. Не след дълго двете ще си сплитате косите, ще се кискате и ще си говорите за момчешки групи.

Клеър издаде звук, сякаш повръща.

— Никога няма да го направя.

— О, моля ти се! Ти харесваш всички. Харесваш дори мен. Харесваш и Шейн, а нека си го кажем направо — той е голям идиот, поне в момента — очите на Ева се присвиха при мисълта за Шейн. — И като си говорим за него, ако в най-скоро време не започне да се държи нормално, ще му ударя един по муцуната. Всъщност, за да бъдем съвсем точни, ще му ударя един и ще хукна да бягам колкото ме държат краката.

Клеър си представи картинката и едва не се разсмя на глас. И най-добрият удар на Ева можеше най-много да изненада Шейн. Тя просто виждаше недоумяващото изражение, което щеше да се изпише на лицето му — „сега пък какво направих?“.

— Аз не съм от популярните момичета — заяви Клеър. — Моника не ми е приятелка и нямам намерение да започна да се движа с нея. Никога. Точка по въпроса.

— Заклеваш ли се?

Клеър тържествено вдигна ръка.

— Заклевам се.

— Хмм — Ева не звучеше особено убедена. — Както кажеш.

— И след като сме приятелки, какво ще кажеш да ме черпиш една мока?

— Използвачка.

— Е, нали ти си тази, която има работа.

Следобед заваля дъжд, нещо необичайно за Морганвил — студен есенен дъжд, който се изливаше като из ведро. Както поне деветдесет процента от студентите, Клеър не си бе взела чадър и сега унило шляпаше покрай празните пейки в университетския двор и подгизналите табла за съобщения на път към лабораторията по химия. Обичаше лабораторията по химия и ненавиждаше дъжда. Мразеше да е мокра до кости и честно казано, животът в тази част на Тексас правеше риска това да се случи доста малък. В раницата й нямаше място за нищо ненужно, като например дъждобран. Тревожеше се, че учебниците й ще подгизнат, но пък нали раницата уж беше непромокаема.

— Май ти е студено — разнесе се глас зад нея, после дъждът изведнъж спря и тя чу потропването на дъждовни капки върху отворен чадър.

Клеър вдигна поглед, изтри водата от очите си и видя, че някой бе разтворил над главата й грамаден чадър, под който можеха да се поберат четири или пет като нея или пък една като нея и един като този, който го държеше. Защото той беше огромен. И готин, по онзи масивен, типичен за играчите на американски футбол начин. Пред него дори Шейн би изглеждал дребен, но му отиваше, тъй като беше добре сложен и сигурно бе висок поне два метра. Имаше шоколадовокафява кожа, страхотни кафяви очи и изглеждаше… свестен.

— Аз съм Джером — представи се той. — Здрасти.

— Здрасти — отвърна тя, все още изумена, че някой, който очевидно не бе кой да е, би спрял, за да й предложи чадъра си. — Благодаря. Ъ–ъ–ъ, аз съм Клеър.

Тя премести подгизналата раница в лявата си ръка и му протегна десницата си. Той я улови в своята (която бе поне три пъти по-голяма от нейната и Клеър бе готова да се обзаложи, че с лекота можеше да обхване футболна топка) и я разтърси.

Джером носеше тениска на спортния факултет на университета, така че не беше трудно да се досети какво учи.

— Къде отиваш, Клеър?

— В лабораторията по химия — отвърна тя и посочи сградата, която се намираше в далечния край на двора; Джером кимна и се насочи натам. — Виж, много мило от твоя страна, но няма нужда…