Рейчъл Кейн - Среднощна алея

— Няма проблем — той й се усмихна и тя видя, че има трапчинки. — Чувам, че по това време на годината в Катедрата по естествени науки е готино. Пък и нали е за приятелка.

— Ама аз не съм…

Джером кимна на няколко момичета, които се бяха скупчили на сухо под навеса на Катедрата по езици. Хубави момичета. Моника Морел стоеше в центъра на групичката и когато видя Джером, му изпрати закачлива въздушна целувка.

— А! — каза Клеър. — За тази приятелка.

Мнението й за Джером започна да се срива главоломно, достигна дъното и продължи да копае надолу.

— Виж, оценявам жеста ти, но не съм направена от захар и няма да се разтопя.

Тя се измъкна изпод чадъра и се отдалечи с бърза крачка. Джером я настигна само с две стъпки и без да каже нищо, я закри с чадъра си. Тя го изгледа сърдито и той повдигна вежди.

— Мога да играя на тази игра цял ден.

— Добре тогава — каза Клеър. — Но услугите на Моника не са ми притрябвали.

— Момиче, това е просто един чадър, не е спортна кола — изтъкна той напълно основателно. — Дори не ти го давам назаем. Не е кой знае каква услуга.

Клеър стисна устни и продължи да крачи напред, свела глава към земята. Спряха чак когато достигнаха стълбището на Катедрата по естествени науки. Клеър го изкачи на един дъх и побърза да се мушне под арката на входа, където имаше и други студенти, криещи се от дъжда. Когато се обърна, тя видя Джером да й се усмихва и да махва с ръка. Погледът й беше привлечен от проблясъка на медна или може би бронзова гривна.

Джером беше Защитен. Най-вероятно беше роден в Морганвил.

— Не съм й приятелка. Това не беше по моя вина — опита да се оправдае тя пред Ева, която дори не беше там.

После кихна, подсмръкна и се запъти, подгизнала до кости, към лабораторията.

Дъждът продължи да вали до края на деня, не спря и през нощта. Проясни се едва на следващата сутрин, когато слънцето най-сетне се показа, бледосребристо и далеч не така изпепеляващо, както Клеър очакваше. Всъщност беше доста приятно. Тя вече се бе изкъпала, когато Ева се появи в банята, залитайки и с много по-мъртвешки вид, отколкото повечето вампири. Тя измърмори нещо неразбираемо и без да обръща внимание на Клеър, се залови с кранчетата на душа. Клеър побърза да довърши тоалета си и слезе на долния етаж. Завари Майкъл в кухнята да чисти филтъра на кафемашината. Колкото и да беше странно, като вампир той далеч не беше същата нощна птица, каквато беше преди. А може би просто му харесваше отново да се наслаждава на утрините, вместо да се превръща в безплътен призрак с изгряването на слънцето.

— Ева стана, така че гледай да го направиш колкото се може по-силно.

По устните на Майкъл пробяга усмивка — мимолетна, ала въпреки това напълно способна да спре сърцето, на което и да е момиче. За щастие, той знаеше точно на коя степен да включи чара си, за да няма жертви.

— Толкова ли е зле?

Клеър се замисли за миг, докато си вземаше купичка и кутия с оризово мюсли. Откри млякото полускрито зад бутилките с бира (контрабанда от Шейн).

— Гледал ли си онзи филм, където зомбитата ядат мозъците на хората?

— „Нощта на живите мъртви“?

— Е, видът й може да изплаши дори тях.

Майкъл сипа още една лъжица кафе в новия филтър. Изглежда добре , помисли си Клеър. Висок, силен, уверен. Беше облечен с хубава синя риза и не много овехтели дънки и освен това носеше обувки. Вярно, маратонки, но все пак — обувки. Клеър се взря в тях.

— Ще излизаш ли?

— Намерих си работа — отвърна той. — В музикалния магазин на Джей Ти на Трета улица. От десет часа, докато затвори. Най-вече ще показвам китари и ще ги продавам, но Джей Ти каза, че ако искам, може да давам и частни уроци.

Това беше толкова… нормално. Съвсем нормално. А и Майкъл определено звучеше щастлив. Клеър прехапа устни и се опита да сложи ред в многобройните въпроси, които напираха в главата й.

— Ами слънцето? — попита тя; това като че ли беше най-сериозният проблем.

— Отпуснаха ми кола. В гаража е. С пълна защита от слънцето. А при Джей Ти има подземен гараж. В Морганвил повечето места имат подземни гаражи.

— Отпуснаха? Кой ти я отпусна? — попита Клеър, без да обръща внимание на погледа на Майкъл, който красноречиво казваше „хайде де, мислех те за по-умна“. — Градът? Амели?

Вместо отговор, Майкъл затвори кафемашината и натисна копчето за приготвяне на кафето. Разнесе се обичайното съскане и в каната започна да се процежда черна течност.

— Казаха ми, че това било обичайната процедура — отвърна Майкъл най-сетне. — Правели го за всички нови вампири.