Рейчъл Кейн - Среднощна алея

— Я кажи, имаш ли плисирани миниполи и чорапи до коленете? Страшно си падам по…

Тя изписка и избегна ръцете му, които посегнаха към нея, после си погледна часовника.

— О, по дяволите! Наистина трябва да вървя! Ти нали… нали всичко ще бъде наред?

Усмивката му се стопи, оставяйки само едва забележима диря в тъмните му, потайни очи.

— Да — увери я той. — С мен всичко ще е наред. Бъди внимателна, Клеър.

— Ти също.

Тя се запъти към вратата, ала се обърна, когато чу стъпките му зад себе си. Той я притисна до стената, повдигна лицето й към своето и я целуна толкова пламенно, че краката й омекнаха, а в главата й избухна същинска заря от звезди.

— Това за довиждане ли беше? — попита Клеър, когато той се отдръпна на милиметри и тя отново си пое дъх.

— По-скоро стимул да се прибереш бързо — отвърна той и се оттласна от стената. — Сериозно ти говоря, Клеър. Тревожа се за теб и искам да се пазиш.

— Знам — усмихна се тя. Колената й още бяха като направени от гума, а светлината в главата й грееше все така ярко. — Между другото, това беше най-добрата целувка досега.

Той повдигна вежди:

— Ти да не пишеш оценки?

— Хей, ти сам вдигна летвата. А аз оценявам много строго.

Макар и неохотно, тя го остави и отиде да си вземе раницата и да провери дали Ева все още е в настроение да яде човешки мозъци, или е готова да я закара до университета.

Сутрешните часове минаха доста добре, а почивките си Клеър прекара в университетското кафене. Ева работеше там и се справяше отлично — беше спокойна, експедитивна и сякаш глуха за заяжданията и придирчивостта на много от студентите. Клеър бе забелязала, че почти всички от грубияните имаха Защита — явно беше въпрос на социален статус и тъй като Ева бе решила, че не иска да получава Защита от вампирите, за тях тя беше второ качество човек.

А може би просто си бяха грубияни. Хората нямат нужда от връзки с вампирите, за да бъдат арогантни гадняри.

Този ден Ева работеше с още едно момиче, което Клеър не познаваше. То имаше дълга, права, кестенява коса, която й стигаше до раменете и когато момичето се движеше, се полюшваше като лъскава завеса. Клеър предположи, че няма проблем, тъй като момичето не приготвяше напитки, а работеше на касата. На гърдите си носеше табелка с името ЕЙМИ и изглеждаше весела и мила. Двете с Ева си бъбреха като приятелки, което беше добре — Ева определено се нуждаеше от това. Клеър убиваше времето между часовете, като преглеждаше учебника си по английска литература (скучно!) и четеше книга за теорията на струните, която беше взела от библиотеката (интересно!). Идеята, че в основата на всичко стояха трептящи нишки, че наоколо имаше безброй повърхности, които вибрираха, страшно й допадаше. Това правеше света много по-… вълнуващ. Вечно движещ се.

Часовникът й изпиука, за да й напомни, че ако не побърза, ще закъснее за час, така че тя натъпка книгите в раницата си, помаха на Ейми и Ева и излезе в топлия, слънчев следобед.

Докато примигваше срещу яркото слънце, налетя на Моника. Най-буквално, тъй като Моника тъкмо се изкачваше по стълбите, по които Клеър слизаше. Моника залитна и Клеър автоматично я улови да не падне. Какво правя? , помисли си тя внезапно. Та нали не толкова отдавна Моника през смях бе наблюдавала как Клеър пада по стълбите и едва не си разбива главата.

— Хей, внимавай къде ходиш, кучко! — сопна се Моника, после обаче забеляза кой стои пред нея. — А, Клеър, ти ли си? Здравей! Готина блузка!

Искрено озадачена, Клеър погледна блузата си. Изобщо не беше готина. Всъщност самата тя не би окачествила която и да било от дрехите си като готина, а критериите на Моника бяха неимоверно по-високи.

— За лекции ли бързаш? — весело продължи Моника. — Жалко. Можех да те черпя една мока или нещо такова.

— Аз… ъ–ъ–ъ… да, имам лекции — отвърна Клеър и се опита да я заобиколи, но Моника й препречи пътя; усмивката й изглеждаше дружелюбна, ала в големите й красиви очи нямаше и помен от нея. — Ще закъснея.

— Само за момент — Моника понижи глас и Клеър внезапно си даде сметка, че за първи път я вижда сама, без вечните й придружителки Джина и Дженифър, или пък заобиколена от цяла тайфа от Популярните. — В петък вечер организирам парти. Можеш ли да дойдеш? В къщата на родителите ми е. Ето ти адреса.

И преди Клеър да успее да реагира, Моника тикна листче хартия в ръката й.

— Недей да го разтръбяваш, окей? — добави Моника. — Поканила съм само най-отбрани гости. А, да, облечи си нещо хубаво, ще бъде доста официално.