Рейчъл Кейн - Среднощна алея

— Миърнин? — повтори тя.

— Много старо име — отвърна Амели на неизречения въпрос в гласа й. — Древно и забравено. Ала някога той беше велик учен, прочут и уважаван. Не бива и работата му да потъне в забвение.

Тук имаше нещо странно, ала Клеър беше прекалено притеснена, за да проумее какво точно се опитва да каже Амели. Или пък — да не каже. Клеър се мъчеше да преглътне буцата, заседнала на гърлото й, ала тя беше голяма колкото отровна ябълка и като че ли продължаваше да расте.

Тя кимна и Амели се усмихна. Изглеждаше някак изкуствено, сякаш се бе упражнявала пред огледалото, а не се бе научила да се усмихва като малка. Усмивката като че ли не беше нещо естествено за това бледо лице, помисли си Клеър. И наистина — тя се стопи само след секунда.

— Ако си готова…?

— Сега ли? — Без да иска, Клеър хвърли безпомощен поглед към голата стена зад себе си.

Вратата я нямаше и тя не можеше да избяга. Май нямаше избор.

Без да чака отговор, Амели се изправи и с изящна стъпка (същинска нежива Грейс Кели!) отиде до другата врата и завъртя ключа, след това го извади от ключалката и като го погледа в продължение на няколко мига, го подаде на Клеър.

— Задръж го. Можеш да си оставиш раницата тук. Не бих искала да я забравиш. Ще си тръгнеш през същата врата, през която дойде.

Пръстите на Клеър се обвиха около студения, тежък ключ. Мушна го в джоба на сините си дънки и подпря раницата си на една от етажерките в мига, в който Амели отвори ниската врата.

— Миърнин? — гласът й беше тих и ласкав. — Миърнин, доведох ти момичето, за което говорихме. Казва се Клеър.

Клеър добре познаваше този тон. С него се говореше на стари, болни хора. Хора, които вече не разбираха какво се случва около тях. Хора, за които знаете, че не след дълго няма да са сред вас. Странно бе да го чуе от устата на Амели, защото в него ясно се долавяше обич. Нима вампирите можеха да обичат? Е, очевидно да — нали Майкъл можеше? Защо тогава и Амели да не бе способна да обича?

С властен жест Амели й даде знак да се приближи. Клеър се подчини и надникна през отворената врата. Погледът й нетърпеливо обходи стаята от другата страна — голяма и пълна с най-причудливата смесица от съоръжения и боклуци, която Клеър беше виждала някога. Чисто нов лаптоп със скрийнсейвър ориенталска танцьорка. Сметало. Уреди за химически опити, които изглеждаха като извадени от някой стар филм за Шерлок Холмс. Купчини книги, натрупани по масите и пръснати по пода, сякаш за да препънат всеки нежелан гост. Лампи — някои електрически, други газови. Свещи. Стъкленици и шишенца, и сенки, и ъгли, и…

… и един мъж.

Клеър примига изненадано. Беше очаквала болнав старец и дотолкова бе убедена в това, че неволно се огледа наоколо, сякаш очакваше да го намери. Ала единственият човек в стаята седеше на един стол и четеше. При появата им той си отбеляза с пръст докъде бе стигнал, затвори книгата и вдигна поглед към Амели.

Беше млад или поне изглеждаше млад. Имаше къдрава, дълга до раменете кестенява коса, печални тъмни очи и безупречна златиста кожа. Останал завинаги на около двайсет и пет години, с едва забележими бръчици около очите и както Клеър веднага си даде сметка, много, много… красив.

И освен това изобщо не изглеждаше болен. Ни най-малко.

— А, радвам се — каза той. — Очаквах те.

Говореше на английски, ала в произношението му се долавяше акцент, който Клеър не можеше да определи. Приличаше на ирландски или може би шотландски, но беше някак… по-плавен. Може би уелски?

— Клеър, нали така? Е, влез де, няма да те ухапя — той се усмихна и за разлика от хладния опит на Амели, по лицето му се изписаха искрена топлота и веселие.

Клеър направи няколко крачки към него и усети как зад гърба й Амели се напряга. Защо ли? Миърнин изглеждаше свестен. Всъщност много по-свестен от който и да било вампир, когото Клеър бе срещнала досега, може би, с изключение на Сам, дядото на Майкъл. Както и на Майкъл, разбира се, най-младия вампир в Морганвил.

— Здравей — поздрави тя и Миърнин се усмихна още по-широко.

— Тя говори! Отлично. Не ми трябва някое безгръбначно същество. Кажи ми, малка Клеър, харесваш ли науката?

Какъв древен начин на изразяване — науката. В наши дни хората обикновено уточняваха коя наука имат предвид — биология, ядрена физика или пък химия. Въпреки това Клеър знаеше как да отговори.

— Да, сър. Много харесвам науката.

В тъмните му очи заиграха лукави пламъчета.

— Колко сме възпитани! Ами философията?