Рейчъл Кейн - Среднощна алея

Когато отново се обърна, Клеър видя, че Миърнин е вдигнал глава и се взира в нея. Веселите пламъчета в топлите му кафяви очи бяха угаснали и я гледаха много сериозно.

— Май нямаме голям избор — каза той. — Е, ще трябва да направим каквото можем.

Той разрови купчините книги и извади един том, по-тънък от онзи, с който се бе отнесъл така небрежно преди малко, но също толкова стар и окъсан. Подаде го на Клеър и тя видя, че заглавието е на английски — „Метали в древноегипетските ръкописи“.

— Онова, което ти показах, беше символът на медта — обясни Миърнин. — Искам до утре да си научила останалото. Освен това очаквам да си прочела „Последна воля и завещание“ на Василий Валентин. Тук имам един екземпляр — той яростно се зарови в книгите и след малко извади нещо с тържествуващ вик. — Обърни особено внимание на алхимичните символи. Очаквам да ги преписваш, докато ги научиш наизуст.

— Но…

— Взимай! Взимай книгите и си върви! Махай се! Имам си работа!

И като се втурна покрай нея, събаряйки няколко купчини книги в бързината, той отвори вратата, през която Амели си бе тръгнала преди малко. Поне трийсетина сантиметра по-висок от горния праг, като човек в хобитова дупка, той стоеше там, потропвайки нетърпеливо с крак, така че джапанката му издаваше ритмичен, шляпащ звук.

— Не ме ли чу? — сопна се той. — Върви си. Сега нямам време. Тръгвай. Ела утре.

— Ама… аз не знам как да си отида вкъщи. Нито пък как да се върна тук.

Той я гледа в продължение на няколко секунди и избухна в смях.

— Някой ще трябва да те доведе. Не мога да конфигурирам системата само заради теб!

Да конфигурира системата?

Клеър отвърна на погледа му.

— Каква система? Тези… врати ли?

Възможностите, които се откриваха пред нея, бяха главозамайващи. Ако Миърнин знаеше как действат, ако можеше да контролира тези портали, които се появяваха сякаш от нищото навсякъде из Морганвил…

Трябва да науча как действат.

— Да, аз съм отговорен за тях, както и за много други неща, макар че точно сега това не е важно — отвърна той. — Друг път, Клеър. Сега си върви. Ще говорим утре.

И като я улови, той я побутна през прага и хлопна вратата зад гърба й. От другата страна се разнесе забележително силен удар — явно Миърнин беше ударил дървото с ръка.

— Заключи я! — извика той и Клеър побърза да извади големия ключ от джоба си.

Беше й трудно да го вкара в ключалката, тъй като светлината в стаята беше прекалено слаба, а нейните ръце трепереха, но най-сетне успя и чу как механизмът изщрака.

— Извади ключа! — провикна се Миърнин от другата страна.

— Но…

— Сега ти отговаряш за мен, Клеър. Трябва да се грижиш за безопасността ми — Миърнин звучеше отпаднало, сякаш изведнъж се беше уморил. — Да ме пазиш от всички.

А после… се разплака.

— Миърнин? — повика го Клеър и долепи ухо до вратата. — Добре ли си? Искаш ли да дойда и да…

Яростен удар разтърси вратата и Клеър уплашено отскочи назад.

Риданието от другата страна не спираше. Горчивият плач на малко изгубено момченце.

Клеър се поколеба в продължение на няколко секунди, после се обърна и видя, че Амели все още бе там. Тя стоеше безмълвно до масата, осветявана от мекото сияние на единствената запалена свещ. Лицето й беше спокойно, ала печално.

— Умът на Миърнин не е същият, както някога. Все пак има периоди на прояснение. И ти на всяка цена трябва да се възползваш от тях, за да научиш онова, което той може да ти предаде. То не бива да бъде изгубено. В никакъв случай. Има неща, които той прави, които… — Амели поклати глава. — Започнати са проекти, които на всяка цена трябва да продължат.

Сърцето на Клеър биеше учестено, тялото й трепереше.

— Той е вампир и на всичкото отгоре луд, а вие искате да се обучавам при него?

— Не. Заповядвам ти да се обучаваш при него и по силата на договора, който ти доброволно подписа, трябва да ми се подчиниш. Става въпрос за много важна работа. Никога не бих те изложила на ненужен риск.

„Обясни ли й рисковете?“, нали така беше казал Миърнин.

— Какви са рисковете? — поиска да узнае Клеър.

В отговор Амели й посочи етажерката, до която беше подпряна раницата й. Клеър я вдигна и я преметна през рамо, после се закова на място, тъй като на празната стена внезапно се бяха появили очертанията на врата. Солидна дървена врата със съвсем обикновена брава. Досущ като всички останали врати в университета.

— Отвори я — каза Амели.

— Но…

— Отвори вратата, Клеър.