Рейчъл Кейн - Среднощна алея

— Не че е имало такива от петдесет години, нали? Майкъл сви рамене. Очевидно бе, че въпросите й го карат да се чувства неловко, ала Клеър не бе в състояние да се въздържи.

— Разбра ли защо… защо толкова отдавна не е имало нови вампири?

— Не мисля, че сега е най-подходящият момент да се задават твърде много въпроси.

Клеър го разбираше, разбираше и че той не говори само за себе си, ала беше по-силно от нея.

— Майкъл, те ли ти намериха работата?

— Не. Познавам Джей Ти и сам си я намерих. Те ми предложиха… — той не довърши; очевидно смяташе, че вече е казал предостатъчно.

— Предложиха ти някаква работа във вампирската общност, нали? — предположи Клеър. — Или пък…

О, Боже!

— Да не би да ти предложиха да станеш Покровител? — прошепна тя.

— Не, не веднага — отвърна Майкъл на кафемашината. — Трябва да се издигнеш дотам. Поне така ми казаха.

Майкъл. Да притежава хора. Да прибира част от приходите им, досущ като някой мафиотски бос. Клеър се опита да не показва колко й се гади дори от идеята, че той изобщо го е обмислял.

Майкъл изведнъж я погледна, сякаш бе прочел мислите й.

— Аз не приех. Сам си намерих работата при Джей Ти, Клеър — увери я той и пристъпи към нея. Тя неволно потръпна и Майкъл рязко си пое дъх и извинително разпери ръце. — Съжалявам, понякога забравям… Не е толкова лесно да се научиш как да се движиш в присъствието на хора, когато си толкова бърз. Но никога не бих те наранил, Клеър. Никога.

— Шейн смята…

В очите на Майкъл припламна светлина, ярка и плашеща, ала той премигна и тя изчезна.

— Шейн греши — каза, като полагаше усилие да говори тихо. — Аз няма да се променя, Клеър. Все още съм ти приятел и ще се грижа за теб. За всички вас. Дори за Шейн.

Тя не отговори. Честно казано, колкото и да го харесваше (всъщност чувствата й граничеха с обич), днес у него се долавяше нещо различно. Нещо объркано, тревожно и странно.

Да не би да беше… гладен? Той се взираше в нея… не, не в нея, а в нежната кожа на шията й и тя неволно вдигна ръка към врата си. Едва забележима розовина обагри бледото лице на Майкъл и той побърза да извърне очи.

— Никога не бих! — този път тонът му беше различен, почти уплашен. — Повярвай ми, Клеър. Но е… трудно. Ужасно трудно.

Клеър му повярва най-вече защото почувства страданието и болката в гласа му. Тя си пое дъх, пристъпи към него и го прегърна. Майкъл беше висок и главата й едва достигаше брадичката му. Силните му ръце й вдъхваха сигурност и ако тялото му не беше топло, то бе само защото в кухнята беше доста студено. Което не беше вярно, но й подейства успокояващо.

— Никога не бих те наранил — прошепна той. — Но не мога да отрека, че ми се иска. Цял живот ненавиждах вампирите, а виж ме сега!

— Нямаше друг избор — напомни му Клеър.

Въздишката му премина през тялото й.

— Не е вярно — възрази той. — Шейн е прав. Имах друг избор. Само че аз избрах това и сега трябва да се науча да живея с него.

Той я пусна и тя отстъпи назад. Никой от двамата не знаеше какво да каже, затова Клеър се зае да вади четирите различни чаши, които използваха на закуска. Тази на Майкъл беше най-обикновена керамична чаша, грубовата и масивна. Тази на Ева беше малка и черна, с рисунка на прозяващ се вампир; върху чашата на Шейн беше нарисувано усмихнато лице с кървава дупка от куршум в средата на челото, а на Клеър се беше паднала една с Гуфи и Мики Маус.

— Как вървят лекциите? — попита Майкъл. Неутрална тема. Очевидно нямаше желание да споделя и предпочиташе да задържи всичко в себе си. Не че Клеър бе изненадана. Майкъл открай време беше прекалено затворен, повече, отколкото бе добре за самия него.

— Прекалено са лесни — въздъхна тя и си наля кафе. Двамата седяха край масата и отпиваха от чашите си, когато вратата се отвори и Шейн, облечен в долнище на пижама и избеляла, прокъсана тениска, влезе в кухнята. Без да поглежда към Майкъл, той си взе чашата, напълни я до ръба и излезе, без да каже нито дума.

Майкъл, чието лице бе застинало в каменно изражение, го проследи с поглед.

Клеър се почувства длъжна да защити Шейн.

— Той просто…

— Знам — прекъсна я Майкъл. — Повярвай ми. Познавам го много добре. Което не означава, че това ми харесва.

Определено трябва да спра да се изживявам като посланик на добра воля в къщата , помисли си Клеър, макар да знаеше, че няма да престане. В края на краищата, все някой трябваше да го прави. Така че, след като си изпи кафето, тя отиде да поговори с Шейн.