Рейчъл Хокинс - В плен на магията

— Окото! — промълвих невярващо.

След което — вероятно за първи път в историята на магическото общество — демон, магьосник и вампир се спогледаха с радост, когато повторих:

— Това е Окото!

И наистина бяха те. От гората (в тази посока се намираше Итинерисът) един след друг започнаха да се измъкват мъже, облечени в черно.

— Но как? — запита само Кал.

Един от мъжете хукна към нас. Предполагам, че бе възможно да има и друг млад, висок и слаб член на Окото с тъмна чуплива коса, но въпреки това се хвърлих към него.

Сблъсъкът бе толкова силен, че буквално ми изкара въздуха. Не че ми пукаше. Арчър! Можех да дишам и по-късно.

— Реших, че малко помощ ще ви влезе в работа — измърмори той с устни, почти долепени към слепоочието ми. — С мен има само двайсетина човека, толкова успях да убедя да дойдат. Но все пак е нещо, нали?

Прегърнах го още по-здраво.

— Повече от просто „нещо“.

Но колкото и да ми се искаше да остана в прегръдките му (например, завинаги), сега не бе подходящият момент, така че се отдръпнах.

— Опитайте се да не ги убивате, става ли?

Той повдигна една вежда, но аз го спрях с жест:

— Недей. Нямаме време за остроумия. Просто… нека опитат да се въздържат, а? Все още има шанс да ги спасим.

За първи път, откакто се познавахме, Арчър не започна да се шегува. Всъщност не каза нищо, а се върна тичешком към мястото, където битката кипеше най-силно. Аз се завъртях на пети с намерението да се втурна подир Лара.

В крайна сметка обаче се оказа, че няма нужда.

Тя отново стоеше на ръба на ямата — само дето сега от високомерието и задоволството й не бе останала следа. Освен това не бе сама. До нея бе застанала госпожа Касноф, чиято снежнобяла коса бе вдигната в познатата сложна прическа. Облечена бе в един от сините си официални костюми и лицето й вече не бе безизразна пуста маска. Едната й ръка бе вдигната. Едва сега забелязах неподвижността на Лара — явно я задържаше някакво заклинание.

— Някога това училище бе истинско убежище за магическите същества — изкрещя госпожа Касноф. Гласът й бе дрезгав и пресипнал, но в него долавях част от силата на жената, която бе преди. — А пък ти го превърна в истински ад на Земята, Лара!

— Направих го за нас! — викна Лара в отговор. — Това искаше татко!

Госпожа Касноф обаче не й повярва, точно както не й вярвах и аз.

— Това трябва да спре — отсече тя с тон, натежал от десетилетия скръб. — Трябва да спре — повтори и срещна очи те ми над ямата.

И тогава разбрах какво трябва да сторя.

С треперещи ръце измъкнах гримоара от скривалището му и започнах да прехвърлям страниците. Открих описанието на ритуала, който щеше завинаги да погребе дупката. Шепнех думите на заклинанието съвсем тихо, но въпреки това те сякаш обгаряха устата и гърлото ми. Зелената светлина във вътрешността на ямата започна да помръква.

— Не! — възкликна Лара по-скоро объркано, отколкото гневно.

Тя все още бе застинала на ръба, а ръцете й бяха притиснати към тялото, сякаш оковани с невидими вериги.

Госпожа Касноф я прегърна и прочетох по устните й думата „Съжалявам“. После погледна към мен и промълви същото.

Притисна длан към гърба на сестра си и за секунда избухна лилава светлина. После и двете полетяха безжизнени в ямата.

Вече дори не се опитвах да прикривам сълзите си. Произнасях думите на заклинанието все по-бързо и по-бързо. Земята край нас започна да трепери.

— Софи! — изпищя Джена, но аз не можех да помръдна, без да съм завършила магията.

Този ритуал, който бе превърнал семейството ми в чудовища, който бе убил повече хора, отколкото бях в състояние да преброя, най-после щеше да изчезне. Аз щях да го унищожа и да сложа край.

Толкова се бях съсредоточила върху тази задача, че не забелязах кога почвата под краката ми поддаде.

Още някой извика името ми, може би Изи. А после паднах в ямата.

При приземяването стъпих накриво и чух как изпука глезенът ми. От главата до петите ме прониза болка като от нажежено до бяло — огън и лед едновременно. Изкрещях и изпуснах гримоара. Земята се тресеше, отгоре ми се посипа пръст. Опитах се да направя заклинание и да се измъкна, но магията тук, долу, бе прекалено могъща. Собствените ми почти изчерпани сили не можеха да я преодолеят.

Сведох глава, разтреперана от страх и болка. Започнах да уверявам сама себе си, че всичко е наред. В крайна сметка щях да загина за общото благо. Дейзи и дори Анна и Частън щяха отново да станат нормални деца — или вещици. Никой никога повече нямаше да се превърне в демон.