Рейчъл Хокинс - В плен на магията

Ник ме забеляза и се усмихна. Е, по-скоро се опита. Като мен — като всички ни всъщност — и той не се бе отърсил от онази тревога и мрачните спомени, заради които дори приятелското му изражение носеше сянка на тъга.

— Добро утро, София. Запазих ти парче бекон. И едно за теб, Джена — поздрави той и ни изгледа последователно. После стрелна с очи застаналия от другата ми страна Арчър. — Съжалявам, приятел, ти нямаш късмет.

Арчър изсумтя развеселено и влезе в кухнята, но в раменете му все още се забелязваха напрежение и предпазливост. Освен това седна на стола, който бе възможно най-далеч от Ник. Не бях сигурна дали двамата щяха някога да имат по-нормални взаимоотношения, но това бе обяснимо. В крайна сметка родителите на Ник бяха убили тези на Арчър, а пък самият Ник се бе опитал да убие Арчър — и то неведнъж, а два пъти.

Да, определено атмосферата на семейните събирания в бъдеще щеше да е неловка.

На Арчър не му помагаше особено и фактът, че хората, които бе смятал за свое семейство, сега бяха твърдо решени да го убият.

— Соф? — повика ме Айслин и ме извади от унеса ми. — Ти искаш ли яйца?

— Ъ-ъ, не, благодаря. Ще хапна нещо по — късно.

Всички присъстващи се намръщиха на думите ми и за да им доставя удоволствие, взех едно парче бекон и го разкъсах на две. Седнах срещу Дейзи, започнах да дъвча и между хапките подхвърлих:

— Нещо ново днес?

Откакто бяхме напуснали „Хеката“, всяка сутрин някой от нас задаваше този въпрос. През първите няколко дни имаше и отговори: „Да, островът още е там.“ „Да, намерихме Ник и Дейзи и може да ги доведем тук.“ „Да, Окото са обявили награда за главата на Арчър. С парите човек може да си купи малък остров.“

Последното наистина сериозно бе разтърсило Арчър. Очевидно малката рота, която бе довел на острова, се бе върнала и докладвала на началничката си, че Арчър ги е подчинил с помощта на някакъв магически предмет и заклинание. Това била единствената причина да се бият на страната на магическите същества.

— Вярно ли е? — бях попитала аз.

Арчър отклони поглед и пресилено вдигна рамене.

Аз приех жеста му за „да“.

След това обаче нямаше никакви новини. Липсваше информация как останалата част от магическото общество приема случилото се в „Хеката“. Не се знаеше какво е станало с останалите деца, които бяха превърнати в демони и които ние спасихме.

Но и тази сутрин Айслин въздъхна и отговори:

— Не. Нищо.

— А може би това е хубаво — отбеляза Дейзи, докато мажеше препечената си филийка с масло. — Може би всички просто са… са се разотишли.

Сега, когато вече не бе демон, Дейзи нямаше нищо общо с магическите същества. Преди Касноф да я превърнат в такова, тя била съвсем обикновено момиче. Напълно разбирах желанието й да остави зад гърба си всичко, свързано с магическия свят.

Дейзи наклони глава и я отпусна на рамото на Ник. Е, може би не съвсем всичко. Радвах се, че Дейзи е до Ник. След онова, което бе преживял, той се нуждаеше от нея. Въпреки това в очите на Ник имаше нещо особено, мрак и тревога. Заради тях се съмнявах, че с него всичко ще е наред, независимо дали е контролиран от Касноф, или не.

Някъде отвън се разнасяше характерния звук от удара на метал в метал. Следователно Финли и Изи вече бяха станали и тренираха. Реших да се присъединя към тях — не да размахвам меч, а да правя заклинания, които те да парират.

За тях щеше да е полезно упражнение, а и за мен щеше да е добре да съм заета с нещо, вместо да си седя в стаята и да си спомням отново и отново онази последна нощ в „Хеката“.

Тъкмо се канех да стана и да отида при тях, когато в кухнята се втурна баща ми. Той все още бе по пижама, което бе изключително необичайно за него. Баща ми никога не слизаше за закуска, без да е напълно облечен. От друга страна, горнището на пижамата му имаше специално джобче с носна кърпа вътре; може би това се броеше за приемливо облекло?

Баща ми държеше някакъв лист хартия и се взираше в него с разширени очи.

— Джеймс — подхвърли Айслин, — днес ставаш доста късно. Грейс още ли спи?

Баща ми вдигна поглед и мога да се закълна, че се изчерви.

— Хм-м? А, да. Ами всъщност, ъ-ъ… Както и да е, да се върнем към належащия въпрос.

— Остави татко на мира — обърнах се към Айслин. — В момента британецът у него дава на късо.

Вместо да съм отвратена и потресена, изпитвах особено задоволство при мисълта, че родителите ми са толкова… уф, както и да е (добре де, признавам, че леко ме втрисаше от близостта им). Но сдобряването им бе единственото хубаво нещо, което бе произлязло от цялата тази ужасна каша. Е, това и че спасихме света, много ясно.