Тери Пратчет - Цветът на магията

В едно далечно второкласно съчетание на измеренията, в една астрална равнина, за която никой никога не би помислил, че е равна, кълбата междузвездни мъгли потрепват и се разтварят.

Погледни.

Гигантската Атуин — костенурката се приближава, плува бавно в космическата бездна, с водороден скреж по тромавите й крайници, огромната й стара черупка — насечена от метеоритни кратери. С очи — морета, премрежени от влага и астероиден прах. Тя гледа устремено към Предназначението.

С мозък, по-голям от град, геоложки бавно, Тя мисли само за Тежестта.

По-голямата част от Тежестта естествено е грижа на четирите огромни слона — Берилиа, Тубул, Великият Т’фон и Джеракин, върху чиито широки и загорели на звездната светлина гърбове се крепи дискът на Света, опасан с високия водопад по огромната си периферия, под купола на бебешко-синия свод на Небето.

Поне засега астропсихологията е неспособна да установи за какво си мислят те.

Гигантската Костенурка беше само една хипотеза до деня, в който малкото и неизвестно царство на Крул, чиито най-крайни планини стърчат над Водопада на Ръба, не построи мостик и съоръжение от скрипци и лостове на върха на най-наклонената навън скала и спусна няколко наблюдатели през Ръба в месингов кораб с прозорци от кварцово стъкло, за да надникнат през булото на мъглата.

Първите астрозоолози, които огромни групи роби издърпаха след дългото им висене, успяха да донесат доста сведения относно формата и природата на Атуин и слоновете, но това не разреши фундаменталните въпроси за характера и предназначението на Вселената.

Например, какъв беше действителният пол на Атуин? Този жизненоважен въпрос няма да получи отговор, докато не бъде построен по-голям и по-мощен мостик за кораб за плаване в далечното пространство, с нарастващ авторитет обясняваха Астрозоолозите. А междувременно те могат да размишляват само за разгадания космос.

Съществуваше, например, една теория, че Атуин е дошла от никъде и ще продължи все така с бавно пълзене или с равномерен ход да върви наникъде, и така во веки веков. Тази теория беше популярна сред учените.

Нейна алтернатива, споделяна от хората с религиозни убеждения, беше Теорията, че Атуин пълзи от Родното си Място към Времето на Чифтосването, както и всички оставали звезди по небето, които, явно, също се носеха от гигантски костенурки. Когато стигнеха, те щяха кратко и страстно да се чифтосат за пръв и последен път, и от това яростно единение щяха да се народят нови костенурки, за да понесат нов вид светове. Това беше т.нар. хипотеза „Големият Взрив“.

Така се случи, че един млад космохелонавт от фракцията за „Равномерния Ход“, който точно в тази съдбовна вечер изпробваше нов телескоп, надявайки се с него да измери точното албедо на дясното око на Гигантската Атуин, стана първият страничен наблюдател на пушека, който се издигаше в посока към Центъра от пожара в най-стария град на света.

По-късно през същата тази нощ той бе така погълнат от науката си, че съвсем забрави за него. Но, така или иначе, той беше първият.

А други…

Огънят тътнеше из разделения на две град Анкх-Морпорк. Там, където пламъците лизваха Магьосническия Квартал, той лумваше в синьо и зелено, а краищата му се обрамчваха даже със странните искри на осмия цвят — октарината; там, където напредващите огнени езици успяваха да си пробият път до бъчвите и маслените складове по Търговската Улица, го сподиряше цяла серия пламтящи фонтани и експлозии; в зоната на парфюмерийните магазини той гореше, примесен с особена сладост, а там, където докоснеше купчините редки изсушени билки в дрогериите, хората полудяваха и започваха да говорят с Бога.

До този момент цялата търговска част на Морпорк гореше, а по-заможните и по-уважавани граждани на Анкх на отсрещния бряг храбро се бореха със създалото се положение и яростно рушаха мостовете. Но корабите по доковете на Морпорк — натоварени със зърно, памук и дървесина, и намазани със смола, — вече горяха във веселите пламъци, а съоръженията им за акостиране, станали на пепел, плаваха с отдръпването на отлива, като възпламеняваха дворците и къщите по брега, които закачаха докато се носеха като давещи се светулки към морето. Така или иначе, вятърът раздухваше искрите и ги разхвърляше далеч отвъд реката в закътани градини и пасища.