Тери Пратчет - Цветът на магията

Димът от развихрилия се пожар се издигаше мили нагоре в черен, оформен от вятъра стълб, който се виждаше от целия свят Диск.

Той действително изглеждаше внушително от хладния, тъмен хълм, отдалечен на няколко левги оттам, откъдето две фигури наблюдаваха какво става със значителен интерес.

По-високият от двамата дъвчеше кокоши крак и се облягаше на сабя, която бе съвсем малко по-къса от средно висок мъж. И ако не се долавяше усещането за изострена интелигентност, човек съвсем спокойно би го взел за варварин от пустините на Централните Земи.

Спътникът му беше доста по-нисък и бе увит от глава до пети в кафяв плащ. По-късно, когато се раздвижи, ще се види, че ходи леко като котка.

За последните двайсет минути двамата не си бяха разменили нито дума, ако не броим краткия и неопределен спор за това дали изключително мощната експлозия е била масленият склад или работилницата на Магьосника Керибъл. От това зависеха пари.

Якият мъжага вече беше привършил с глозгането на кокала, метна го в тревата и разочаровано се усмихна.

— Свършено е с всичките тези улички. А толкова ми харесваха! — каза той.

— И всичките съкровищници — обади се дребният, след това добави замислено: — Чудно дали скъпоценните камъни горят? Нали казват, че са родствени на въглищата.

— И всичкото това злато — топи се и изтича в канавките, — говореше едрият, без да му обръща внимание, — и всичкото вино кипи във варелите.

— Имаше плъхове — каза човекът в кафяво.

— Истински плъхове, уверявам те.

— Не си беше работа да си тук в разгара на лятото.

— И това също. Макар че човек не може да се отърве от усещането, че ъ-ъ-ъ, ами, моментен…

Той млъкна, после се оживи:

— Дължахме на стария Фредор от „Алената Пиявица“ осем сребърника.

Дребният кимна в знак на съгласие.

За известно време те мълчаха, докато цяла серия от нови експлозии прокара червена линия през един останал досега тъмен участък от най-големия град на света. Големият се размърда.

— Невестулко?

— Да?

— Чудя се кой го запали?

Дребният фехтовач, известен като „Невестулката“, не отговори. Той гледаше пътя под червевикаво-кафявата светлина. Тъй като Деозилската Порта бе една от първите, които се сринаха в куп нажежени до бяло въглени, малцина се бяха мяркали насам оттогава.

Но сега се задаваха двама. Острите очи на Невестулката, както винаги в безупречна форма, независимо дали в мрак или сумрак, различиха силуетите на двама мъже на коне и на някакво ниско животно зад тях. Без съмнение това беше някой богат търговец, който се измъкваше със съкровището си, или поне с толкова от него, колкото са успели да сграбчат ужасените му ръце. Невестулката ги посочи на спътника си, който въздъхна.

— Статутът на разбойници хич не ни подхожда — каза варваринът, — но, както казваш, времената са трудни, а и за тази вечер нямаме мека постеля.

Той стисна сабята си и, щом първият ездач се приближи достатъчно, изскочи на пътя с ухилена физиономия — премерена точно — да насърчи, но и едновременно с това да уплаши.

— Моля да ме извините, господине… — започна той.

Ездачът дръпна юздите на коня си и отметна назад качулка. Едрият мъж се озова срещу едно лице, покрито с петна от външни изгаряния и осеяно с кичурчета опърлена брада. Даже и веждите му бяха изчезнали.

— Разкарай се, копеле! — каза физиономията. — Ти си Бравд от Централните Земи 1, нали?

Бравд усети, че е уплел конците на начинанието.

— Просто се разкарай, а? — повтори ездачът. — Разбираш ли, нямам никакво време за теб. — Огледа се и добави: — Същото се отнася и за долнопробния ти приятел, дето те следва по петите, където и да се спотайва сега.

Невестулката се приближи до коня и се вгледа в раздърпаната фигура.

— Ей, ами че това е Ринсуинд Магьосника, нали? — възкликна той с нотки на радост в гласа, а междувременно регистрираше отличителните белези на магьосника някъде в паметта си, за да изчака удобното време за отмъщение. — Стори ми се, че познах гласа му.

Бравд се изплю ядно и прибра обратно сабята в ножницата си. Не си струваше да се захващаш с магьосници — те твърде рядко имаха някакво прилично богатство.

— Доста самонадеяни приказки за един изпаднал уличен магьосник — промърмори той.

— Нищо не разбираш! — уморено каза магьосникът. — Толкова ме е страх от теб, че краката са ми омекнали, но проблемът е, че точно в този момент страдам от свръхдоза ужас. Искам да кажа, че когато тя спре да действа, ще имам време да се уплаша от тебе както подобава.