Тери Пратчет: Цветът на магията

Тъй като все още беше точно онова време от денонощието, когато по-голямата част от града ставаше от сън или тъкмо се канеше да си ляга, в „Барабана“ имаше съвсем малко хора, които видяха появата на Двуцветко. Когато след него се появи Багажа и уверено започна да криволичи надолу по стълбите, посетителите, насядали по грубите дървени маси, като по команда се втренчиха подозрително в чашите си.

Бродман тероризираше малкия трол, който бършеше бара, когато триото мина покрай него.

— Какво е това, по дяволите? — попита той.

— Само недей да говориш за това! — изсъска Хю. Двуцветко вече прелистваше книгата си.

— Но какво прави тоя? — попита Бродман с ръце на хълбока.

— Тя му казва какво да говори. Знам, че звучи смешно — промърмори Хю.

— Как може книга да казва на човек какво да говори?

— Бих искал подслон, стая, квартира, къща под наем, пълен пансион, чисти ли са ви стаите, стая с хубав изглед, каква е цената за една нощ? — на един дъх изпя Двуцветко.

Бродман погледна към Хю. Просякът сви рамене.

— Има много пари. — обясни той.

— Кажи му тогава, че е три медни монети. А онова Нещо ще трябва да отиде в конюшнята.

— ? — попита непознатият. Бродман вдигна три дебели червени пръста и лицето на чужденеца мигновено се озари от разбираща усмивка. Той бръкна в кесията си и сложи три големи златни монети в ръката на кръчмаря.

Бродман се опули срещу тях. Те представляваха около четири пъти стойността на „Пробития Барабан“, в това число и прислугата. Той погледна към Хю. Там не срещна никаква помощ. Погледна към непознатия. Преглътна.

— Да — каза той с неестествено висок глас. — Естествено има и храна. Уф! Разбираш, нали? Храна. Да ядеш. Не? — Придружи обясненията си с подобаващи движения.

— Храна? — повтори дребният.

— Да — Бродман вече започваше да се поти. — Я по-добре си погледни в книжката.

Мъжът отвори книгата и прокара пръст по една от страниците. Бродман, който криво-ляво можеше да чете, занаднича наопаки в нея. Това, което видя, нямаше никакъв смисъл.

— Храаана — произнесе новодошлият. — Да. Котлет, гозба, пържола, задушено, рагу, фрикасе, кюфте, флейки, суфле, кнедли, желирано мляко, шербет, каша, салам, не искам салам, боб, без боб, деликатеси, желе, конфитюр. Пилешки дреболийки. — Той сияеше срещу Бродман.

— Всичко това? — омаломощено попита гостилничарят.

— Той само така си говори — обясни му Хю. — Не ме питай защо. Просто го прави.

Погледите на всички присъстващи в стаята бяха насочени към чужденеца, всички, освен един — този на Ринсуинд Магьосника, който седеше в най-тъмния ъгъл пред съвсем малка чаша с бира.

Той гледаше Багажа.

Вижте Ринсуинд.

Погледнете го! — Мършав, като повечето магьосници, и облечен в тъмночервен плащ, върху който с черни лъскави пайети са избродирани няколко загадъчни знака. Някои биха го взели за най-обикновен чирак-магьосник, избягал от учителя си в знак на неподчинение, от скука, страх или непреодолими хетеросексуални влечения. Но около врата си носеше верижка с бронзовия октагон, който недвусмислено показваше, че е възпитаник на Невидимия Университет — висшето училище по магия, чийто трансцедентален район на време-пространството никога не е нито точно Тук, нито Там. Възпитаниците му по принцип бяха предопределени най-малкото за титлата „маг“, но Ринсуинд бе напуснал (след една злощастна случка), знаейки само една-единствена магия, и си изкарваше криво-ляво прехраната из града, като използваше вродената си дарба за чужди езици. По правило избягваше всякакъв вид работа, но познатите му знаеха, че мозъкът му щрака бързо като машина. И когато видеше мъдро крушово дърво, можеше да го различи. Точно такова виждаше сега и просто не можеше да повярва на очите си.

Някой Върховен Маг след много усилия и много изразходвано време най-накрая би могъл да получи малък жезъл, изработен от дървесината на мъдро крушово дърво. То растеше само по местата на древната магия. Във всички градове на Кръглото Море сигурно имаше не повече от два такива жезъла. А цял сандък от такова дърво… Ринсуинд се опита да пресметне и реши, че даже ако сандъкът е натъпкан със звездни опали в пръчки от орихолатум, съдържанието му няма да се равнява и на едва десета от стойността на контейнера. Една вена започна да пулсира на челото му.

Той стана и се запъти към тримата. Попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Разкарай се, Ринсуинд! — сряза го Бродман.

— Само си помислих, че би било от полза, ако се обърна към този господин на родния му език — внимателно отговори Ринсуинд.