В. Шуаб - Четирите цвята на магията

Кел носеше извънредно странно палто.

Не беше с едно лице, с което щеше да изглежда обикновено, нито с две — тогава щеше да е неочаквано, а с няколко — по същността си, разбира се, невъзможно.

Щом прекрачеше извън един Лондон и вътре в друг, първата работа на Кел бе да си свали палтото и да го обърне наопаки веднъж или дваж (че дори три пъти), докато намери нужното му лице. Не всичките бяха модерни, но всяко служеше на определена цел. Някои го сливаха с тълпата, с други изпъкваше, а на едно му липсваше специална функция, но тъкмо към него той беше особено привързан.

Ето защо след като премина през стената на двореца и се озова във фоайето, Кел отдели малко време да се опомни — тежък дан вземаше това местене между световете — и после смъкна червеното си палто с висока яка и го обърна наопаки отдясно наляво, така че да стане проста черна куртка. Добре де — простичка и черна, но елегантно поръбена със сребърно везмо и украсена с два бляскави реда сребърни копчета. Да използва по-скромна палитра, докато пътува в чужбина (понеже не желаеше нито да обижда местната аристокрация, нито да привлича внимание), за Кел не означаваше да пожертва стила си.

Ох, крале… — помисли си той, докато закопчаваше куртката. В последно време споделяше мнението на Рай по въпроса.

На стената зад гърба си Кел едва-едва различаваше призрачния символ, създаден от преминаването му. Приличаше на избледняваща вече стъпка в пясък.

Така и не си бе дал труда да бележи вратата от тази страна, просто понеже никога не се връщаше по същия път. Уиндзор се намираше на ужасно неудобно разстояние от Лондон — особено предвид факта, че при пътуване между световете, Кел можеше да се мести само от дадено място в единия на точно същото място в другия. А това пораждаше проблем, понеже в Червения Лондон на един ден път от столицата дворец Уиндзор не съществуваше. Всъщност, Кел току-що беше минал през каменната стена на едно имение, собственост на богат джентълмен в град, наречен Дисен. Дисен, като цяло, беше много приятно местенце.

Уиндзор не беше.

Впечатляваше — определено. Но не беше приятен.

По протежение на стената минаваше мраморен плот и на него, както винаги, Кел намери леген с вода. Изплакна окървавената си ръка и сребърната крона, използвана за преминаването, сетне отново нахлузи на врата си връвчицата, на която висеше монетата, и я напъха под яката си. Дочуваше тътренето на крака и тихото мърморене на прислугата и стражата в залата отвъд стената. Беше избрал това преддверие именно за да избегне случайни срещи. Прекрасно знаеше за неприязънта на принца-регент към посещенията му тук, а Кел ни най-малко не желаеше да се сблъска с цял куп уши, очи и усти, натоварени да докладват подробности от посещението му на човека на трона.

Над плота и легена висеше огледало в позлатена рамка и Кел хвърли бърз поглед на отражението си — рижаво-кестенявият му бретон падаше пред едното око и той не отмести кичура, макар че отдели време да отупа раменете на куртката, преди да премине през чифт врати, за да се срещне с домакина си.

В стаята беше задушливо горещо — при все видимо приятният октомврийски ден прозорците бяха здраво зарезени — защото в камината буйстваше потискащ огън.

Пред пламъците седеше Джордж III, навлякъл халат, който смаляваше съхнещото му тяло. На масичката до него имаше недокоснат поднос с прибори за чай. При влизането на Кел, кралят стисна ръбовете на креслото. Без да се обръща, подвикна:

— Кой е там? Крадци? Призраци?

— Призраците едва ли ще ви отговорят, Ваше Величество — отвърна Кел и така оповести присъствието си.

Кралят болник засия в измъчена усмивка и възкликна:

— Мастър Кел, принуди ме да те чакам.

— Не повече от месец — възрази Кел и пристъпи напред.

Крал Джордж присви слепите си очи.

— По-дълго беше, убеден съм.

— Честна дума, не беше.

— За теб може би не — примири се кралят, — но времето не е едно и също за лудите и слепците.

Кел се усмихна. Днес кралят беше в добра форма. Не винаги го заварваше такъв. Нямаше и как предварително да знае в какво състояние ще открие Негово Величество. Вероятно му се беше сторило повече от месец, понеже при последното посещение на Кел кралят се намираше в едно от по-особените си настроения и младежът едва успя да успокои изопнатите му нерви, колкото да достави посланието.