Тринайсетте цвята на дъгата

Защо сте тук?

Мигар очаквате да откриете нещо по-хубаво, по-истинско от историите, които ви чакат отвъд? Колко пъти ви се е случвало? Честно?

Така и така сте тук:

Вие вярвате ли на нещата, дето ги пише по предговори, задни корици, рецензии, публикации в пресата? Вярвате ли — дори след като сте прочели самата книга — че рецензентите, предговарящите, представящите също са я прочели? А ако са — полезни ли са ви, техните гледни точки? Влияят ли върху читателския ви избор?

… Още сте тук?

Антологията „Тринайсетте цвята на дъгата“ беше събрана заради изискванията на Европейската комисия при кандидатстване по програма „Култура“.

Глупости. Антологията беше съставена, защото отдавна имахме нужда от смислен и силен сборник, в който да няма празно.

Грешите. Антологията беше съставена, за да положи основите на следващата, по-голямата антология. Нима сте забравили?

„Всяка от историите тук е за спасяването на света. Независимо дали говорим за буквалното спасяване на Земята от метеорит (както става в «Как спасих света, или най-хубавата професия»), на личния ни свят, парченцето земя, която наричаме «наше кралство» («Извън картината»), на единичната вселена, която е човекът («Заклинание», «Да обичаш Сам Сама», «Драконът и портокаловият сок»), на ВСИЧКИТЕ вселени-хора, които сме се сбрали в този свят («В началото бе метрото») или на някой друг («Животинчето»), или на самите принципи, които осмислят съществуването ни и ни позволяват да продължим да се наричаме «човеци» («Сиянието на реката», «Последният разказ», «И попита войникът: — Кой ме повика?», «Сънувах човешко лице», «Атентатът», «Приказка за Юнаци и злодеи»).“

Първоначалната подборка се ограничи — по необходимост — до български текстове, за които разполагаме с качествени преводи на английски език. (Плод от дейностите на Фантазийската преводаческа академия.)

Абсолютно си прав, за сефте. Не че някой ще ти повярва. Все някой — избери си от тоя списък с имена тука — ще изока, че пак е вършала шуробаджанащината. Че пак „нашите“ са се вредили за сметка на „вашите“.

Да окат. Тяхно изконно право е. Знаете, че ако ни проглушат ушите, наше право пък е да не ги включим в следващата, по-голямата антология. Омръзнало ни е, уморено ни е да се държат с нас все едно сме им длъжни…

Авторите са подредени по старшинство — от най-възрастната до най-младата.

Не е вярно. Авторите са подредени по младшинство — на духа. Виж: започваме с най-младия дух, този на Марта… така де, Величка. Следва другият най-млад дух, този на Наско. И тъй — до ненадейно, неподобаващо зрелия дух на Геновева.

Аз бих пренебрегнал подредбата и посегнал към разказите на случаен принцип. Отварям на произволна страница и търся отговори. На въпроса, който съм си задал, преди да отворя.

Но тук навлизаме в други едни сфери…

Всеки автор е представен с по един текст.

И това не е вярно…

… … …

Е — беше ли ви полезен, нашият вътрешен монолог?

И има ли задача в изкуството с един верен отговор?

Ако имате отговори на тия въпроси — или искате да ни зададете други, ваши си — заповядайте в дома на Човешката библиотека:

http://choveshkata.net/

Тя е място за общи търсения. А понякога — като в тези тринайсет истории — и открития.

Айде пак се почна с текстовете за задни корици…

Засмеяно ваш,

Калин

Певицата Марта Матева се боеше от влажната пролет. Или по-скоро даваше вид, че се бои. Затваряше грижливо прозорците, загръщаше се е оренбургски шал, но страховете й никак не й пречеха да се разхожда привечер из гората край вилата. Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха. Струваше й се, че мокрите носове на обувките й са някакви животинчета и тя снизходително ги съветваше:

— Друг път не ходете там, където не ви е работа. Друг път си стойте на сухо.

Внезапно глезените й бележки секнаха. Тя чу някакво глухо пращене. В обвита от бръшляна беседка, подпрян на масичката, собственият й съпруг, известният писател Матьо Матев, човек твърд и несантиментален, трошеше съчки с необяснима настойчивост.