В. Шуаб - Четирите цвята на магията

— Тук ще ти бъде по-добре — притисна го принцът. — Нека те освежа с вино и компания.

Предложението изглеждаше съвсем любезно, но принц-регентът не правеше нищо от любезност.

— Не мога да остана — отвърна Кел.

— Настоявам. Масата е сервирана.

„И кой ще седне на нея?“ — почуди се младежът. Какво искаше принцът? Да го изложи на показ? Кел често подозираше голямото му желание да го стори, дори и само защото по-младият Джордж смяташе тайните за досадни и предпочиташе показността. Но при всичките си недостатъци принцът не беше глупак, а само глупак би дал на човек като Кел възможност да изпъкне. Сивият Лондон беше забравил магията много отдавна. Не пътешественикът щеше да му я припомни.

— Изключителна проява на любезност, Ваше Височество, но предпочитам да си остана призрак, вместо да съм атракция — Кел отметна глава така, че да тръсне медночервената си коса от очите и да разкрие не само студеното синьо от лявата страна, но и плътно черното от дясната. Чернотата се простираше от край до край и изпълваше и бялото, и ириса. В това око нямаше нищо човешко. Беше чиста магия. Белег на кръвен магьосник. На антари .

Кел се наслади на прилива от емоции, които видя в погледа на принц-регента при опита му да го гледа в очите. Предпазливост, неудобство… и страх.

— Знаете ли защо държат нашите светове разделени, Ваше Височество? — Не изчака отговора на принца. — Заради вашата безопасност. Нали разбирате, преди много епохи световете не са били така отчуждени. Тогава между вашия и моя — и между други — е имало врати и през тях е могъл да премине всеки с поне капка сила. Самата магия е разполагала със способността да преминава свободно. Но проблемът с магията… — додаде Кел, — е, че дебне силните умом и слабите духом, и един от световете не успял да се спре. Хората се хранели с магия и магията се хранела с тях, докато не изяла телата им, а после и умовете, и накрая и душите.

— Черният Лондон — прошепна принц-регентът.

Кел кимна. Не той беше дал цветовото обозначение на онзи град. Всички — или поне всички в Червения и Белия Лондон, както и малцината в Сивия, чували изобщо за съществуването им — познаваха легендата за Черния Лондон. Разказваха я на децата си вечер. Беше приказка. Предупреждение. За града — и света — които вече ги няма.

— Знаете ли какво е общото между Черния Лондон и вашия, Ваше Височество?

Принцът присви очи, но не прекъсна госта си.

— И на двата им липсва умереност — обясни Кел. — И двата жадуват за сила. Единствената причина вашият Лондон да съществува още е, защото е бил запечатан. Научил се е да забравя. Повярвайте ми, не искате да си припомня!

Ала Кел не допълни, че Черният Лондон е разполагал във вените си с бездънен кладенец магия, а Сивият Лондон нямаше почти никаква; просто искаше да подчертае намека си. И, ако се съди по изражението на принца, успя. Повторно протегна ръка към писмото, домакинът му не отказа да го даде и дори не показа намек за съпротива. Кел пъхна плика в джоба си, редом до откраднатото перо. С пресилен поклон завърши:

— Както винаги — благодаря ви за гостоприемството!

Принц-регентът повика стражата с едно щракване на пръстите.

— Погрижете се мастър Кел да стигне там, закъдето е тръгнал.

Обърна се и се отдалечи, без да пророни и дума повече.

Кралската стража съпроводи Кел до края на дворцовите градини. Зад него се извисяваше Сейнт Джеймс. Сивият Лондон се простираше в краката му. Той си пое дълбоко дъх и вкуси дима във въздуха. Колкото и да изгаряше от нетърпение да се върне у дома, имаше да се погрижи за някои дела, а след срещата с болния крал и високомерния принц изпитваше потребност и от питие. Тръсна ръкави, вдигна си яката и закрачи към центъра на града.

Краката му сами го носеха през Сейнт Джеймс Парк и надолу по криволичещата пътека покрай реката. Слънцето залязваше, въздухът бе прохладен, ако не и чист, есенен ветрец полюляваше пешовете на черната му куртка. Кел стигна до дървен мост, прекрачил потока, и го пресече, съпроводен от глухия тропот на ботушите си по дъските. Поспря насред моста — фенери озаряваха Бъкингам Хаус зад гърба му, пред него течеше Темза. Водата се плискаше тихо между дървените греди, а Кел облегна лакти на перилата и се взря надолу. Зашава отсъстващо с пръсти, течението спря и водата под него се укроти, по-гладка от стъкло.

Огледа отражението си.

„Не си чак толкова хубав“ — казваше Рай всеки път, когато спипаше Кел да се взира в огледало.