В. Шуаб - Четирите цвята на магията

„Не мога да се наситя на себе си“ — отвръщаше му той, въпреки че всъщност никога не се оглеждаше — не и целия , във всеки случай — а просто се взираше в окото си. Дясното. Дори в Червения Лондон, където магията процъфтяваше, окото го отличаваше от всички останали. Неизменно го белязваше като различен .

Отдясно на Кел отекна звънлив смях, последван от изсумтяване и още няколко, не така ясни, отгласа, напрежението се оттече от ръката му, а потокът запрепуска отново палаво под моста. Пратеникът продължи по пътя си, не след дълго паркът отстъпи пред улиците на Лондон и след това — пред величественото туловище на Уестминстър. Кел имаше слабост към абатството и му кимна като на стар приятел. При все саждите и мръсотията на града, при все пренаселването и беднотията, тук имаше нещо, което липсваше в Червения Лондон: съпротива срещу промяната. Уважение към установения порядък и усилие всичко наоколо да векува.

Колко ли години са били нужни да се построи абатството? Колко ли още щеше да устои? В Червения Лондон вкусовете се сменяха по-често дори от сезоните или заедно с тях, а сградите за нула време се извисяваха, изчезваха и пак се появяваха, но в различна форма. Магията опростяваше нещата. Понякога — помисли си Кел, — тя ги опростява прекомерно.

През някои нощи у дома имаше чувството, че си е легнал в един дворец и се е пробудил в различен.

Но тук Уестминстърското абатство се издигаше неизменно и всеки път чакаше да го приветства.

Кел си проправи път покрай чутовната каменна постройка и през улиците, препълнени с карети, сетне надолу по тясна пряка около дворчето на декана, оградено с обрасла с мъх стена. Уличката се стесняваше постепенно и накрая свърши пред една пивница.

Тук спря и Кел — и си свали палтото. Обърна го отново отдясно наляво, като смени черната куртка със сребърните копчета с по-скромен и подходящ за тукашните улици модел: кафяв сюртук с висока яка, протрит подгъв и оръфани лакти. Потупа джобовете и, доволен, че е готов, влезе в кръчмата.

„На хвърлей камък“ беше странно заведенийце.

Стените — мръсни, подът — на петна, а Кел от първа ръка знаеше, че собственикът — Барън — разрежда питиетата, но въпреки това неизменно се връщаше тук.

Кръчмата го очароваше, понеже, независимо от опърпания си вид и от още по-опърпаните клиенти, все едно по случайност или нарочно, „На хвърлей камък“ съществуваше винаги . Името се променяше, разбира се, както и поднасяните в нея питиета, но пивницата се намираше точно на същото това място в Сивия, Червения и Белия Лондон. Не беше извор , per se 3 3 Сам по себе си (лат.). — Б.пр. , не и като Темза или Стоунхендж, или дузините по-незначителни маяци на магия по света, но беше елемент . Явление. Фиксирана точка.

И понеже Кел въртеше аферите си в пивницата (без значение дали на табелата пишеше „На хвърлей камък“ или „Залязващото слънце“, или „Ожарен кокал“), тя превръщаше във фиксирана точка и самия него.

Малцина бяха в състояние да оценят поетичността. Например Холанд. Ако той изобщо имаше вкус към такива неща.

Но, поетичността настрана, пивницата беше идеална за целите на Кел. Малцината верующи тук, в Сивия Лондон — онези странни типове, вкопчили се в идеята за магия, които търсеха да се докопат до всяка трошица предчувствие или слух — се навъртаха в кръчмата, привлечени от усещането за нещо друго, нещо различно. Кел също беше привлечен от него. Разликата беше, че той знаеше какво привлича тях.

Разбира се, посетителите със склонност към магия не бяха привлечени само от залегналия в костите повик на силата или обещанието за нещо различно, нещо повече. Привличаше ги и той самият. Или поне слуховете за него. Клюкарската мрежа сама по себе си има магически свойства и тук, в „На хвърлей камък“, думата „магьосник“ минаваше между устните на хората не по-рядко от разредената бира.

Кел се взря в кехлибарената течност в чашата пред себе си.

— ’Бървечер, Кел — измърмори Барън и спря да гаврътне питието си.

— ’Бървечер, Барън — поздрави го младежът.

Само това си казваха.

Собственикът на „На хвърлей камък“, с телосложението на тухлена стена — стига тя да реши да си пусне брада — беше висок и широк, и впечатляващо стабилен. Без съмнение Барън бе виждал предостатъчно странни неща, но те не го разклащаха, поне не видимо.

Или ако се случваше, предпочиташе да не споменава за тях.