Рейчъл Хокинс - В плен на магията

Легнах на земята и потреперих, когато срещнах безжизнения поглед на госпожа Касноф.

— Целта оправдава средствата — измърморих точно когато стената на дупката започна да се срива отгоре ми.

А после усетих някой да ме стиска за счупения глезен и изпищях. Издърпах рязко крака си, макар че цялото ми тяло пламна от болка при движението. Очаквах да видя Лара Касноф или може би някой от таласъмите, които преди охраняваха ямата. Но, слава богу, очакванията ми не се оправдаха.

Беше Кал.

Лечителските му сили нахлуха в мен и костите на глезена ми се наместиха и започнаха да зарастват. След миг седнах.

— Какво правиш?! — надвиках грохота, който ни обгръщаше.

Той обаче само поклати глава и ме изправи на крака. А след това събитията се развиха толкова светкавично, че изобщо не разбрах какво става. Той ме подхвана и ме повдигна, избута ме за стъпалата, а отгоре вече ме очакваха протегнати ръце…

— Не! — изпищях и не млъкнах, докато Айслин и Финли ме издърпваха.

Бях в безопасност, но стените на ямата се рушаха все по-бързо и по-бързо. Легнах на ръба и протегнах ръка на Кал. Призовах цялата магия, която ми бе останала, а тя не беше никак малко, както се оказа, защото чак околните дървета започнаха да скърцат в протест.

— Изкарайте го! — изкрещях. — Извадете го оттам!

Магията ми се втурна към него, но вече бе прекалено късно. Земята се разтресе още веднъж, а ръбът на ямата се разцепи. Кал се препъна и се стовари върху насрещната стена на дупката. В този миг очите му срещнаха моите. Лежах задъхана по корем и протягах ръка към него.

— Всичко е наред, Софи — прочетох по устните му. — Всичко е наред.

Блесна ослепителна светкавица и се разнесе грохот, сякаш се сриваше цяла планина. Джена ме изтегли миг преди стените на дупката да се сринат напълно и да я зарият. Целият остров потрепери, а аз, вцепенена, се зачудих дали е от отвращение или от облекчение.

След това всичко утихна.

Някой ме разтърсваше.

— Софи — прошепна ми. — Събуди се!

Дезориентирана се претърколих на една страна. По мокрите ми бузи бяха залепнали кичури коса. Явно бях плакала. Отново. Седнах и за известно време потънах в лесната илюзия, че последните няколко седмици не са се случвали. Пак бях в спалнята си в базата на Бранник и утринното слънце нахлуваше през тесния прозорец. Може би изобщо не съм напускала това място, помислих замаяно. Може би съм сънувала всичко.

Но не бе така. Джена седеше на ръба на леглото ми с обезпокоено изражение на лицето, а Арчър стоеше на прага. Майка ми и баща ми бяха някъде на долния етаж заедно с трите Бранник, Ник и Дейзи…

Но Кал го нямаше.

— Пак ли същия сън? — попита Арчър.

Кимнах и потърках лицето си с длани. От нощта, през която бяхме използвали Итинериса, за да се измъкнем от остров Грималкин — тогава той се тресеше, сякаш всеки миг ще се срути в океана — не бях спряла да сънувам кошмари.

Баща ми каза, че това е съвсем разбираемо предвид всичко, което бях преживяла. Само че вече бе минал цял месец. Щяха ли изобщо да престанат някога?

— Пак ли крещях? — запитах аз и отметнах завивката.

— Само плачеше — със състрадание отвърна Джена. — Доста силно.

Опитах се да си припомня съня, но споменът за него вече ми се изплъзваше. В него отново бях видяла Кал в ямата. Върху него се сипеше пръст. И госпожа Касноф бе там, помнех мъртвите й пусти очи. Потреперих.

Джена посегна да ме хване за ръката, но аз се изправих и й отправих възможно най-убедителната си усмивка, с която казвах „Всичко е наред — наистина!“.

— Беше просто сън — казах й.

Арчър отвори уста, за да възрази, но аз вдигнах ръка и го спрях.

— Просто сън — повторих. — И така, останалите долу ли са вече? Защото не знам за вас двамата, но аз умирам от глад.

В действителност това не бе вярно. Само при мисълта за храна стомахът ми се сгърчваше. Вече бях отслабнала толкова, че се налагаше да смалявам дрехите си чрез магия. Когато минах покрай Арчър, той постави длан между плешките ми и прошепна:

— Всичко ще бъде наред, Мерсер.

Облегнах се на него и си позволих, поне за кратко, да потъна в топлината му, в присъствието му. После изправих рамене.

— Хайде, да слизаме долу — отсякох аз. — Ник и Дейзи винаги изяждат целия бекон.

Както и предполагах, когато стигнахме кухнята, от него бяха останали само две парчета. Ник и Дейзи седяха на кръглата дървена маса, а чиниите пред тях бяха почти празни. Айслин бе застанала пред печката и приготвяше бъркани яйца. Спрях на прага и се замислих за картината пред очите ми: една Бранник приготвяше закуска за два демона. Кой би могъл да си представи подобно нещо?