Рейчъл Хокинс - В плен на магията

— А сега — започна висок мъж с бяла коса, — взе ли реше…

— Защо възстановихте „Хеката“?

През Съвета като вълна премина тиха въздишка.

— Защото — отвърна вещицата, — за нас училището винаги е било полезна институция. Нямаме намерение да позволим тези… злощастни събития да унищожат вековна традиция. През следващия месец всички ученици, на които е наложено да изтърпяват наказанията си тук, ще се върнат в „Хеката“. След това животът ще се върне в нормалното си русло.

Прииска ми се да се изсмея. „Нормално“! Все едно животът тук някога е бил нормален.

Но все пак бях получила отговора, който търсех.

Поех си дълбоко въздух, изправих се и заявих:

— Добре. Да, приемам предложението ви да стана председател на Съвета.

На няколко от лицата пред мен се разляха облекчени усмивки.

— Само че имам две условия — вдигнах предупредително ръка.

Усмивките се стопиха.

— Ще стана председател на Съвета, но едва след като завърша образованието си.

— Разбира се — каза вещицата. — Веднага ще уредим прехвърлянето ти в „Прентис“.

„Прентис“ бе елитното училище, в което богатите вещици и магьосници изпращаха децата си. Предполагаше се, че е пълна противоположност на „Хеката“.

— Не, не говорех за учебните заведения в магическия свят. Имах предвид истинско образование. Колеж, по-точно. Нормален човешки колеж.

Феята със зелените крила се намръщи отново:

— Само че имаш цяла година, преди да навършиш възраст за колеж, нали така? Доколкото знам, такава е системата. А ако не отидеш в „Прентис“, къде тогава? Човешките гимназии не изглеждат подходящи.

Още веднъж си поех въздух.

— Знам и именно с това е свързано моето второ условие. Искам отново да отворите „Хеката“. Не като интернат, не като място за наказание. Искам да бъде такова, каквото с било някога — убежище. Училище за всички магически същества, които искат да бъдат тук. Макар че, честно казано, след изминалата година желаещите едва ли ще са много. Все пак може да опитаме. Това са моите условия.

За кратко останах така, със стиснати в скута си ръце. Припомних си отново Кал и думите му: „Всичко е наред, всичко е наред“, докато стените на ямата се сриваха над него и го погребваха. Той бе дал живота си, за да спаси моя. Трябваше да го уважа по някакъв начин. А пък той искрено бе обичал „Хеката“. Вярваше в училището, грижеше се за него и го смяташе за свой дом. Най-малкото, което можех да направя, бе да го възродя.

Заради Кал.

Затова, когато вещицата ме погледна право в очите и каза „Съгласни сме“, не почувствах нито страх, нито съжаление. Само удовлетворение.

Излязох от залата и видях майка ми и баща ми, Джена и Арчър, които ме чакаха. Преди някой да каже каквото и да било, хванах родителите си за ръцете и ги помолих:

— Можем да говорим, докато пътуваме обратно. Сега имам нужда да остана за малко насаме, става ли?

Баща ми стисна дланта ми в отговор, а с другата си ръка прегърна мама през кръста.

— Разбира се.

— Няма проблем — съгласи се Джена.

— Щом имаш нужда — добави Арчър.

Оставих ги и излязох навън, на предната веранда. Дървените стъпала изскърцаха, докато слизах към поляната пред сградата. Отидох до един от дъбовете, облегнах се на него и се вгледах в училището.

Все още бях там, когато усетих някакво присъствие до себе си. Елодия се носеше във въздуха, съвсем близо до мен. Червената й коса се развяваше край лицето.

— Здрасти — поздравих тихо.

— Значи, ти ще бъдеш голямата шефка, а?

Отворих уста с намерението да подхвърля нещо заядливо, но не ми хрумна нищо.

— Да, така е — казах само.

— Несъмнено ще си добра. Но ако някога споменеш, че съм го казала, ще те убия.

— Така да бъде — казах аз и се разкикотих.

В продължение на няколко дълги минути я наблюдавах как гледа къщата. След това съвсем тихо промълвих:

— Ако вече си готова да те… Как да кажа… да те освободя — сега вече мога да го направя. Или поне така си мисля.

Елодия се обърна към мен. Краката й се носеха само на сантиметри над земята:

— И къде ще отида?

— Нямам представа.

— Ти ще… — започна тя, но веднага млъкна.

Ако не я познавах така добре, щях да реша, че е нервна. После изведнъж започна да движи толкова бързо устните си, че не успях да разбера пито една дума.

— А-а, дай малко по-бавно! Не съм чак толкова добра в четенето по устните.

Тя се приближи още малко към мен:

— Казах, че ако ще останеш в „Хеката“, аз… бих искала и аз да остана.