Робърт Бенет - Град на остриета

Погледът ѝ се мести към предмета вдясно от будилника: човешка ръка, издялана от тъмен дъб, сякаш застинала насред посягането към нещо. Майсторът, който я е направил, е уверил Малагеш, че протезата ще ѝ помага да държи различни неща. И макар че това е вярно, тя все намира нещо смущаващо във формата ѝ — изглежда, че ръката се е напрегнала болезнено да хване нещо и едва успява да движи пръстите си.

Пъшка от недоволството на коремните си мускули, но сяда, взема изкуствената ръка и хамута ѝ, намества на рамото си протритите ремъци и слага внимателно протезата на чуканчето на предмишницата си, свършващо няколко сантиметра преди китката. Увива мекия памучен ръкав, хваща четирите кожени ремъка в края на протезата, съединява ги и стяга катарамите.

Минава малко време, докато ту разхлабва ремъците, ту ги стяга отново, за да ги нагласи. Винаги е нужно време, за да напасне всичко. Знае, че никога няма да е безупречно.

В тъмнината генерал Тюрин Малагеш се опитва да си върне целостта.

Малагеш примижава към пътническия кораб „Кайпе“, който доближава бавно кея като заслепяващ нож от белота върху тъмната покривка на морето. Очите ѝ не успяват веднага да разгадаят, че корабът не се движи невероятно бавно, а просто е невероятно грамаден — дълъг почти осемстотин стъпки. Умува вкиснато, че някога нейната страна е насочвала тези усилия и усърдие към военното дело, но в осмото десетилетие от своята хегемония Сейпур си позволява да влага огромни ресурси в такива упадъчни прищевки.

Но корабът може би не е истинската причина за гнева на Малагеш: на пристана тя е заобиколена от семейства с пищящи бебета и намусени подрастващи, влюбени с вакли погледи, все още сплетени в прегръдки, и възрастни двойки, които сияят блажено, докато зяпат морето.

И наглед само тя не прелива от жизненост след престоя си в Джаврат. Всеки друг изглежда разкрепостен и открит в леките си тропически дрехи, но нейната външност е решително строга: сивеещата коса е прибрана в стегнат кок отзад, облякла е огромния сив шинел, който скрива почти изцяло изкуствената ръка. Позволила си е само един намек, че тропиците са ѝ повлияли — синкави слънчеви очила, но преди всичко за да не се виждат подпухналите ѝ от махмурлука очи.

Иззад тъмните стъкла тя гледа младите семейства, бащите кльощави и дългокраки с твърде късите си панталонки, децата непохватни и фъфлещи, отчайващо жизнени. Наблюдава завистливо милувките на влюбените.

„Кога вратата към такива шансове се затвори за мен?“ — пита се, докато се взира в техните чисти лица без белези или изкривени носове, в гладката кожа на раменете им, които явно никога не са понасяли тежестта на раница. Подръпва левия ръкав, за да закрие по-голяма част от протезата. „Кога остарях толкова? Кога станах толкова шибано дърта?“

Стряска я пронизително свирене и тя забелязва, че се е улисала в мислите си и напълно е пропуснала пристигането на кораба. Вдига торбата си и се старае усилено да не мисли за завръщането на Континента, на земята, където се е сражавала в младостта си, прахосала е десетилетия в бюрокрация и е загубила китката си в сянката на мъртвите божества в онази страна.

„Кайпе“ е разкошен, меко казано, но Малагеш не обръща внимание на релефните тавани или просторните палуби. Тръгва направо към каютата си, която изобщо не е от най-луксозните, и чака да се свечери. Проспива цялото суетене около потеглянето на кораба, увита в широкия си шинел. Забравила е колко удобна може да бъде тази дреха, как се гушат раменете и ръцете ѝ под плата, връща се мислено към дългите почивки под открито небе в студ, дъжд и кал — спомени, които биха били неприятни за почти всеки друг, но са придобили розов ореол в ума на Малагеш.

„Колко е тъжно — умува в дрямката, — че на луксозен пътнически кораб за мен най-ободряващи са спомените за окаяния войнишки живот.“

Когато се събужда, небето зад илюминатора е по-лилаво и мътно. Тя поглежда часовника, за да се увери, че е 16:00, става и тръгва към балната зала „Томей“.

Администратор отпред пита учтиво от името на коя фирма е резервацията.

— „Тивани“ — отговаря тя.

Той проверява в списък, кима и отваря вратата усмихнат. Малагеш влиза и върви по тесен коридор към последната зала. Както всичко останало в кораба помещението е нелепо разкошно. „Колко са се изръсили за проклетия ми билет?“ Но за нейно съжаление на бара няма никой. Единственият човек в залата седи до маса пред остъклени врати с изглед към безбрежното тъмно море.