Робърт Бенет - Град на остриета

Погледът му се плъзга към разнообразните оръжия.

— Искаш да имаш с какво да се защитиш по обратния път към пристанището ли?

— Заблуждавах се, че Джаврат е цивилизовано място.

— И аз — изсумтява Малагеш. — Ще ти подбера нещо, което изглежда плашещо, но не можеш да се нараниш сам с него.

— Все пак минах през първоначално обучение, когато започнах работа в посолството ни в Баликов.

— Знам — кима Малагеш. — Тъкмо това ми вдъхва опасения. Вероятно си научил достатъчно, за да бъдеш проклета заплаха за самия себе си.

Питри се покланя, а тя отива с маршова стъпка някъде в сумрака на къщата. Той осъзнава, че никога не е виждал Малагеш да върви по друг начин, сякаш краката ѝ умеят само да маршируват.

Докато тя не е в стаята, Питри сграбчва смачкания на топка лист. Разбира се, това е осъдителна злоупотреба с положението, в което е попаднал, а и погазване на доверието на Шара към него. „Изобщо не ме бива за шпионин“ — мисли си той, преди да си спомни, че всъщност не е шпионин. И от това угризенията му отслабват малко.

Вторачва се объркан в думите, написани на листа.

— Хъ…

— Какво каза? — разнася се гласът на Малагеш от съседната стая.

— Н-нищо!

Питри смачква отново хартията и я оставя на плота. Малагеш се връща, хванала много дълго мачете.

— Нямам представа за какво го е използвал предишният собственик. Може би да сече издънки на тиково дърво. Ако се окаже, че в момента може да реже дори размекнато масло, ще бъда много изненадана. — Дава му оръжието и го придружава до вратата. — Значи след три седмици, а?

— Точно така.

— Значи имам три седмици да се тъпча с колкото може повече свястна храна. Освен ако на Континента не са се научили изведнъж да готвят кнедли и ориз както трябва. Уф… — Тя опипва корема си. — Толкова дълго се утешавах, че червата ми няма повече да се борят с това зеле…

Питри се сбогува с нея и поема по обратния път нагоре. Озърта се веднъж към невзрачната и неприветлива къщурка, около която по пясъка блещукат празни бутилки и парчета стъкло. Макар че никога не е участвал в тайна операция (онази в Баликов не се брои според него), няма как да не е поне малко загрижен за началото на тази. И не успява да отгатне защо писмо, съдържащо само думите „За да има смисъл“, може да даде тласък за това начало.

Тя се буди през нощта и опитва да не изпищи. Писъкът клокочи в гърлото ѝ като надуващ се мехур от горещ въздух и тя се мята в усилие да напипа някаква опора, каквато и да е, дясната ѝ ръка събира чаршафа на топка, босите ѝ пети се притискат в каменната стена. Напъва се, напряга се, а мозъкът ѝ упорства, че още е там — в посолството, и все още не са изминали тези пет години, ръката ѝ е затисната от отломките, небето е запълнено от пушеци, целият свят е рухнал и изчезнал в миг. Тя все още извива глава на улицата, зърва младия войник по лице на бетона, капка кръв като роса в ухото му се издува, набъбва и накрая прелива, червена струйка се спуска по гладката му буза — бузата на момче.

Малагеш се ослушва за шума на прибоя. Знае, че вълните ги има. Знае къде е. Просто трябва да намери нещо, в което да се вкопчи.

Накрая ги чува — тихи и равномерни, кротко прииждане и отдръпване, докато водата остъргва пясъка по брега под нейната къщурка.

„Ти си в Джаврат — казва си тя. — Знаеш, че е така. Не си в Баликов. Всичко това се случи отдавна. Само се заслушай в прибоя…“

Опитва да си спомни как да се успокои. Внушава на всяка система от мускули да спре, да престане най-после , и накрая се отпуска. И тогава болката се просмуква в нея, щом всеки мускул се сеща, че се е напрягал до краен предел.

Тя вдишва, мърда ръце и крака, за да провери има ли нещо скъсано или изкълчено. Боли я, но май всичко е наред.

Поглежда към будилника. Още не е минало полунощ. Тя обаче знае, че няма да заспи отново тази нощ.

„Добре де. Ще чакам само четири часа.“ Не предвкусва с нетърпение стоенето на пристана, докато корабът акостира. Открива, че не иска да вижда хора или може би не желае те да я виждат.