Робърт Бенет - Град на остриета

Брадатият само се блещи.

— Зададох ти въпрос! — сопва се жената. — Къде да те надупча, момче, за да ти развържа езика?

— Н-не! — отвръща брадатият. — Не, аз не… Не искам да ме простреляш.

— Да, но по доста странен начин искаш да печелиш, макар да знаеш, че още в мига, когато пристъпиш в моя имот, е най-вероятно да загубиш много. Всъщност всичко.

Настъпва мълчание. Онзи с веждите пак скимти.

— Питри… — казва жената.

— Да? — отвръща той и понеже е на земята, кратката дума вдига доста прахоляк.

— Как мислиш, можеш ли да станеш и да прекрачиш тоя идиот, който окървавява моята пътека?

Питри се надига, изтупва дрехите си и много предпазливо прекрачва ранения, като спира за миг и му прошепва:

— Извинете.

— Гурудас… — Жената поглежда към брадатия.

— Д-да?

— Ще ти стигне ли умът да дойдеш насам, да вдигнеш приятеля си и да завлечеш тъпия му задник в нужника, който брат ти нарича „кръчма“?

Брадатият обмисля отговора си, после казва:

— Да.

— Добре. Направи го. Веднага. И ако видя отново някой от вас, няма да внимавам толкова къде ще ви набуча със стрели.

Докато вдига приятеля си, брадатият се старае ръцете му да се виждат. Двамата тръгват с куцукане, но щом се отдалечават на петдесетина крачки, мъжът със срасналите вежди извива глава и изревава:

— Да ти го начукам, Малагеш! И на тебе, и на пари…

Изпищява, когато стрела отскача от камъните на сантиметри от краката му, и подскача, което сигурно е твърде болезнено, защото първата стрела още стърчи от крака му. Жената презарежда и държи на прицел брадатия и неговия кряскащ приятел, докато не се скрият от погледите им.

Питри отваря уста.

— Гене…

— Млъкни — скастря го жената.

Чака още малко, без да помръдне. След две минути се отпуска, проверява стреломета и въздъхва. Обръща се и оглежда Питри от главата до петите.

— Проклето да е всичко, Питри — казва генерал Тюрин Малагеш. — Ти пък какво правиш тук, по дяволите?

Питри не е знаел какво очаква да завари в жилището на Тюрин Малагеш, но едва ли е могъл да се досети, че ще види същинско гробище на винени бутилки и мръсни чинии, щом прекрачи прага. Има и изобилие от застрашително изглеждащи неща: стрели, стреломети, мечове, ножове, а в един ъгъл и внушителен огнестрел с нарезна цев. Това нововъведение се продава съвсем отскоро — откакто е нараснало производството на барут. Питри знае, че военните имат много по-усъвършенствани разновидности на тези оръжия.

Но най-лоша от всичко е миризмата. Изглежда, че генерал Тюрин Малагеш се е научила да лови риба, но още се чуди как да изхвърля костите.

— Да бе, смърди — казва Малагеш. — Знам. Просто съм свикнала. Тук всичко си мирише така — и океанът, и къщата.

Питри възразява остро срещу това твърдение, но му стига умът да не го прави на глас.

— Благодаря, че ме спасихте.

— Няма за какво. То си е нещо като симбиоза — онези двамата много ги бива да са идиоти, а мен много ме бива да стрелям по идиоти. Всеки получава каквото иска.

— А как се озовахте там точно навреме?

— До мен стигна мълвата, че някой от Галадеш обикаля по брега, разпитва за мен и казва, че трябвало да ми предаде много пари. Симпатична съм на един търговец от пазара, затова ми каза. — Тя клати глава, докато слага бутилка вино на плота в кухнята. — Пари , Питри. Да беше си изписал на челото: „Моля, просто ме ограбете, защото съм тъпанар.“

— Да, сега разбирам, че не беше… благоразумно.

— Реших да дебна и те видях да се катериш по хълма към заведението на Хак. После те видях да излизаш, а Гурудас и приятелят му те последваха. Не беше трудно да предвидя какво ще се случи. Но нямам нищо против. Отдавна не съм се забавлявала така.

Слага и шише с чай до бутилката със слабо вино. Питри наблюдава развеселен как тя подрежда поднос — традиционен жест на гостоприемство в Сейпур със скрити в него послания. Изборът на чая показва делови намерения и сдържаност, а на виното — близост и свобода в отношенията. Гледа движенията ѝ и открива, че е свикнала да върши всичко почти само с дясната ръка.

Малагеш слага подноса пред него, той се покланя леко и избира отвореното шише с чай.

— Моля за извинение, генерале, но макар че щях да бъда много благодарен за виното, за съжаление съм тук по поръчение на министър-председателя.

— Да — кима тя и взема виното, — вече отгатнах. Едва ли нещо друго би довело Питри Сатурашни в моето затънтено кътче освен волята на Шара Комейд. Е, какво иска министър-председателят? Да ме завлече обратно във военния съвет? Не ми се вярва, че би могло да има по-шумно напускане от моето. Смятах, че сме приключили с това.