Робърт Бенет - Град на остриета

А сега е пред залива Солда и вижда, че постепенно се справят с проблема. И то се справят забележително.

В крайбрежната част на залива стърчи същинска гора от драги с кранове, високи по 150 стъпки, подредени в линии, които се разпростират радиално от сушата. Едни кранове монтират други кранове, за да навлизат все по-навътре във водата, а онези при брега разглобяват някои от крановете. Великолепна, озадачаваща, внушителна строителна бъркотия и за миг Малагеш се пита дали тези механизми са тук, за да оправят съсипания Воортяштан, или за да го съборят окончателно. По брега зад крановете също кипи оживление: смалени от разстоянието дървени постройки и временни кейове поддържат работата в залива и преобразяват този опустошен метрополис в нещо, което един ден може да стане търговската столица на западния бряг на Континента.

Но къде са отломките, които тези кранове би трябвало да вадят? Заливът Солда пред очите ѝ изглежда широк и чист.

— Госпожо, тук се налага да завием рязко — казва ѝ капитанът на „Хемдал“. — Май е по-добре да се хванете за нещо.

— Какво има да заобикаляте? — пита Малагеш. — Капитане, доколкото виждам, още сме в проклетото открито море.

— Застанете на левия борд и гледайте надолу, може да зърнете мъничка част.

Малагеш прави точно това, като се държи здраво за релинга.

Корабът под краката ѝ се накланя в завой. Тъмна вода пълзи нагоре по корпуса. Тя не вижда нищо и изведнъж…

Нещо нарушава течението само на няколко разкрача от кораба — повърхността на водата е на вълнички, а не гладка. Тя напряга очи и открива нещо по-надолу…

Нещо бяло. Нещо бяло, гладко, бледо точно под повърхността. И докато „Хемдал“ минава покрай него, тя забелязва неясните очертания на отвор в тази бяла повърхност под водата — дълъг процеп, който се стеснява към върха. Отблизо открива, че това е корниз, а капак е провиснал на една прастара изгнила панта.

После проумява: „Прозорец.“

— Това… Това е сграда — изрича на глас и се озърта. — Там… Там под водата има сграда.

— Добре дошла в стария Воортяштан — отвръща капитанът с театрална жизнерадост и размахва ръка към залива. — Макар че днес не се вижда кой знае какво от него. Нали разбирате, преместил се е около триста стъпки. Отвесно, право надолу .

Ухилва се, после се засмива кисело.

— Градът е под водата ? — казва Малагеш. — Чакайте малко… Развалините, запречили Солда, са самият град ? Как е възможно никога да не съм чувала за това?

— Някой би трябвало да оцелее, за да ви разкаже — напомня той. — Ей този залив пред нас е като минно поле, госпожо, затова няма да навлизаме още в него. А щом стъпите на брега и се озовете сред диваците от Континента… Какво да ви кажа… Не съм сигурен, че там шансовете ви за оцеляване ще бъдат по-добри. — Млъква, защото вижда малък катер, който се провира през гората от кранове. — А, ето ги посрещачите ви, госпожо. Не се съмнявам, че ще има за какво да си побъбрите.

Подмятаният от виещия вятър катер се провира в залива. Малагеш засланя очите си от бурята. Вижда, че на това място не липсват напълно белезите на цивилизацията: малко по-нататък на западния бряг се извисява красив фар, бавно въртящият се лъч пронизва пространството над водата. До него има голяма пъстра постройка от камък и дърво, която сякаш изобщо не си е на мястото в унилия мрачен Воортяштан. Големи флагове украсяват стълбата към зданието, на всички са извезани буквите ЮДК.

— Настанили са се солидно, няма спор — мърмори Малагеш.

Катерът се долепя до кей от източната страна на фара. Там стои един-единствен силует и в сянката му тлее огънче на цигара. Иначе може да се различи само дебелото непромокаемо наметало с вдигната качулка, която е събрана около лицето.

Малагеш слиза непохватно по кожената стълбичка, затруднена от протезата си. Фигурата в края на кея ѝ маха с ръка.

Спомня си какво ѝ е казал Питри преди „Хемдал“ да отплава: „Осигурихме ви местен помощник, който ще се свърже с вас, щом пристигнете.“

Тя е попитала: „Кой е?“

„Най-добрият възможен източник на информация — главният технолог на ЮДК. Очаква се да знае всичко за случващото се във Воортяштан.“

А сега Малагеш се сеща, че той изобщо не е споменал името на главния технолог. Тръгва по кея, метнала сака си на рамо.

— Заради мен ли сте тук? — подвиква на фигурата, която само маха повторно с ръка.

Отблизо Малагеш забелязва поредната емблема на ЮДК отпред на наметалото, но тази е жълта и под нея е изобразено зъбно колело: вероятно това има особено значение.